— Виждам.
— Мислено продължи линията вляво. Тя ще стигне до малка звездичка приблизително от втора степен. Виждаш ли я? Тази звезда калистяните наричат Миени.
— Земята! — прошепна Широков.
Жълтеникавата звезда блещукаше често и силно. Сякаш там, на родното Слънце, бушуваше огнена буря. С блясъците си то изпращаше поздрав на своите синове, отлетели така безмерно далече от всевечната си майка.
— Не — тъжно отговори Синяев. — Не е Земята. Слънцето. Нашата Земя не може да се види от такова разстояние дори през най-силен телескоп; тя е така безкрайно малка в сравнение с мащабите на вселената. Впрочем и Калисто е малка — добави той, кой знае защо, ядосано.
— Там е Земята — каза Широков. — Може би ще я видим много скоро. По-скоро, отколкото предполагахме.
— Не — рече Синяев. — Не искам да отлитаме от Калисто по-рано от определения срок. Те грешат. И тук може да се привиква към лъчите на Релиос.
— Много бих искал да е така — тихо се обади Широков. — Ще опитаме.
Гласът му звучеше съвсем неуверено. Синяев забеляза това, но нищо не каза.
Широков дълбоко въздъхна.
— Да идем да спим каза той и без да чака отговор, се отдалечи от прозореца.
Синяев „спусна“ завесата.
Четвърта глава
Диени
Сутринта Синяев се събуди с чувство на голяма тежест. Нещо не го остави да спи добре през нощта. Какво? Мисълта за здравето на Широков? Или тревогата за него? Да, тревожеше се. Дори и като спеше, не забравяше това. Дали не бе от заплахата да напуснат Калисто, без да са завършили и дори без да са почнали работата? И това би могло да бъде причината.
Като отвори очи, той дълго лежа неподвижно, вниквайки в състоянието си. Сърцето му биеше неравномерно, прескачаше. От време на време студени тръпки на вълни преминаваха по тялото му, а съзнанието му се забулваше като в лека мъгла.
„Нима съм се разболял? — уплаши се той. — Само това липсваше!“
Често пъти, още на Земята, той се събуждаше с чувство, че ще се разболее. Тогава напрягаше воля и насила ставаше и се залавяше за обикновената си работа, без да мисли за неразположението си. В повечето случаи това помагаше, болестта биваше надвита още в зародиш.
Синяев реши и този път да прибегне до своето изпитано средство, за да надвие болестта. Отметна завивката — лека, почти прозрачна материя, и се опита бързо да стане от леглото, но с неволен стон се отпусна обратно. Сърцето му затуптя тъй лудо, че усети болка. Кървавочервена мъгла се спусна пред очите му.
Като през плътна стена той чу гласа на Широков:
— Какво ти е?
— Ела при мен — прошепна Синяев.
— Не мога да стана.
— И аз.
— Много ми е лошо. Ти какво усещаш?
Червената мъгла се разсея. Сърцето му сякаш се успокои, макар че продължаваше да тупти неравномерно. Ако не мърда, можеше да говори без неприятни усещания. Синяев шепнешком му разказа всичко.
— Същото става и с мен — отвърна Широков също шепнешком. — Веднага трябва да дойде лекар. Дали Сийнг ще се сети да влезе, без да го викаме?
В къщата бе тихо, а отвън не се чуваше никакъв звук. Сякаш всичко наоколо беше измряло. Учтивата деликатност на калистяните можеше да има лоши последици. Как да повикат Сийнг?
— Можеш ли да викаш? — попита Широков.
— Не. Повиша ли глас, получавам много силно сърцебиене, дори болезнено. Мога да говоря само шепнешком.
— И аз.
— Весела история.
Лежаха, без да помръдват, и с тревога очакваха нов пристъп на неизвестната болест.
Сийнг не идваше. Навярно смяташе, че гостите на планетата още не са се събудили и не искаше да ги безпокои.
— Ще ни уморят със своята деликатност — прошепна Синяев. — На Земята лекарят отдавна би дошъл да види болния си.
„Трябва да предприемем нещо“ — помисли си Широков.
Погледът му се спря на голям „кристален“ съд с формата на ваза, пълен със светлосиня течност. В съда имаше нариди — напитка с вкус, подобен на лимонов сок. Широков и Синяев често ожадняваха през нощта и затова на шкафчетата до главите им винаги имаше нариди. Много им харесваше.
— Георгий! — прошепна Широков. — Да взема да хвърля тази кана на пода, а? Трясъкът ще привлече вниманието на Сийнг и той ще дойде при нас да види какво става.