„Дали е самолет? — помисли си Куприянов. — Не, много е високо и не се вижда бялата следа, която летящите високо самолети винаги остават подире си. Звезда не може да се вижда през деня. Значи, е някаква планета.“
Блестящата точка беше толкова малка, че професорът няколко пъти я изгубваше от очи и после едва я намираше. Половин час вече я наблюдаваше, но тя не промени положението си на небето.
Градинската врата отсреща се отвори и на улицата излезе академик Щерн. Беше дребен на ръст, попрегърбен тромав старец с дълги побелели коси и огромна гъста брада, в която сега блещукаха капки вода (той току-що се беше умил), под брадата се виждаха голите му космати гърди. Беше със сандали и бели панталони.
Прочут астроном, директор на обсерваторията и действителен член на Академията на науките, Щерн винаги напомняше на Куприянов професор Челенджър — герой от роман на английския писател Конан Дойл.
— Добро ви утро! — каза той, като се приближи до пейката и седна тежко на нея.
— Късно ставате — каза Куприянов, стискайки подадената му ръка. — Аз седя тук вече цял час.
— Вие сте млад човек — засмя се академикът. — А ние, старците, обичаме да си поспим. Снощи си легнах късно — добави той.
Куприянов отново впери поглед в небето. Няколко секунди напразно търси блестящата точка и вече реши, че изобщо е изчезнала, но най-сетне я намери на същото място.
— Коя е тази планета, Семьон Борисович?
— Каква планета?
— Ей там, точно над главите ни.
Известно време Щерн напрегнато се взираше в небето, после сви рамене.
— Това не е планета. При такава ярка светлина може да се види само Венера, но на Московския паралел тя никога не е така високо над хоризонта. Самолет е!
— Не ми прилича на самолет. Цял час вече точката се намира на едно и също място.
— Сега ще видим — каза академикът и като се обърна към вилата си, викна: — Лида!
Внучката на Щерн, седемнадесет — осемнадесетгодишна девойка, се показа на вратата.
— Лидочка, я ми донеси далекогледа. Той е на бюрото ми.
Жената на Куприянов излезе до градинската врата и повика мъжа си да пият чай.
— Идвам!… Сигурно ще е аеростат — каза Куприянов.
Лида донесе голям далекоглед.
— Сега ще узнаем какво е — каза Щерн.
Той доближи далекогледа до окото си и цяла минута гледа през него.
— Не е нито самолет, нито аеростат — каза той, — не е и нов изкуствен спътник, както предположих отначало. Моят далекоглед е много силен. Погледнете сам.
В малкия кръгъл отвор на обектива Куприянов видя същата точка. Тя съвсем не беше увеличена и все тъй святкаше със златист блясък. Нямаше никакъв видим диаметър.
— Нито самолет, нито аеростат може да се намира извън пределите на атмосферата — каза Щерн. — А това нещо се намира именно там.
— Все пак може би е спътник или свръхвисочинна ракета?
— Никак не прилича — троснато отвърна Щерн.
Той взе далекогледа от Куприянов и отново започна да наблюдава точката.
Улицата постепенно се изпълваше с хора. Като видяха, че академикът разглежда нещо по небето, няколко съседи дойдоха при тях.
— Това е стратостат! — каза един.
— Не! — късо отсече Щерн, без да сваля далекогледа.
Колоездачът, който бе отишъл да се къпе, се връщаше. Спря и слезе от колелото. Мокрите му загорели рамене блестяха. Засенил очите си с длан, той също се загледа нагоре.
Куприянов си влезе да пие чай. Колата можеше да дойде всеки момент.
Той закуси, облече се и пак излезе пред вратата.
Щерн все още гледаше през далекогледа. Около него вече имаше много хора.
— Може да е нова комета — каза някой.
Академикът свали далекогледа и сви рамене.
— Комета! — каза той. — Аеростат… Стратостат… Самолет!… Ама че глупости!
Куприянов добре познаваше Щерн и виждаше, че старият астроном е много развълнуван.
— Какво ли ще е това? — попита той.
Академикът се запъти към вилата си, без да му отговори.
На Куприянов никак не му се искаше да тръгне за града, преди да се е изяснил заинтересувалият го въпрос.
— Какво ли ще е това, Семьон Борисович? — настойчиво повтори той.