— Лекар. Кандидат на медицинските науки.
— Много добре. Сполучлив избор — кимна той на Куприянов. — Най-напред се погрижете за храната. Сигурен съм, че всички са гладни. Василий Семьонович — обърна се той към един от спътниците си, — помогнете на първо време на младия човек. Той скоро ще свикне. А вие — обърна се той към друг — освободете всички леки коли за научните работници. До мястото на лагера ще отидете с камионите.
— Но защо? — каза Куприянов. — Ние прекрасно ще отидем с каквото и да е. Не е далеко.
— Ние сме домакините, вие гостите, а гостът не дава съвети. Автомобилите не могат да минат през насипа на железопътната линия, а прелезът е на шест километра оттук. Така че не е толкова близо. Младежите като вашия комендант ще тръгнат с камионите, а другите — с леките коли. Имаме само пет коли.
Военните самолети бяха вече отлетели, а онези, които докараха експедицията, заставаха на старт. Щурманът на флагманския самолет дойде при Куприянов и от името на личния състав на експедицията му пожела успех.
— Довиждане, приятелю! — каза професорът. — Много ви благодаря!
— Поздрав на Москва — каза Козловски.
Двумоторните сребристи хубавци един след друг се издигнаха във въздуха и като направиха кръг над летището, отлетяха на север. Полето опустя.
— Първият етап на вашата експедиция е завършен — каза Козловски.
Колите бавно се движеха по тесния и криволичещ междуселски път между две високи стени от зрееща пшеница. Тежките класове се удряха о капаците и зад колоната пътят бе посипан със сочни, едри зърна.
— Какво плодородие! Нали? Погледнете само тази красота! — говореше Козловски.
С широк жест той сочеше безкрайните простори на колхозните нивя.
— Това е колхозът-милионер „Път към комунизма“. В него само има осемнадесет души Герои на социалистическия труд.
Колата страшно подскачаше по трапчините и коловозите. Куприянов, Щерн и Лао Сен постоянно се поваляха един върху друг и затова не можеха с подобаващ ентусиазъм да откликнат на думите на секретаря на обкома.
— Тоя колхоз-милионер да беше поправил поне пътя! — гневеше се Щерн.
Козловски весело се разсмя.
— Който се е хванал на хорото — каза той, — ще го играе докрай! Вашият кораб можеше да кацне на такова място, дето изобщо няма пътища. Бъдете доволни, че се возите с кола, а не вървите пешком.
— Като ще ме друса толкова, по-добре… о, дявол да го вземе! — изруга Щерн, защото при едно ново разтърсване Куприянов и Лао Сен едновременно се повалиха върху него.
— Оттук не минават коли — каза шофьорът. — Наблизо има друг път, успореден на този.
— Тогава защо тръгнахме по тоя?
— Защото космическият кораб е кацнал тъкмо на този — отговори Козловски. И той ще ни изведе право при кораба.
Пшеничната нива нямаше край. Автомобилите като лодки плаваха сред жълтите вълни.
— Добре, че поне тук посевите не са пострадали — каза Козловски. — Край града са унищожени напълно повече от хиляда хектара.
В гласа му прозвуча такава искрена мъка, сякаш той бе председател на колхоза с унищожените посеви.
Внезапно след един остър завой жълтите стени се разтвориха и сякаш се отдръпнаха — пред погледа се откри широкият простор на равнината. Точно отпред, на километър разстояние, ясно се очертаваше на фона на небето исполинско бяло кълбо, леко синкаво и ярко осветено от слънцето. Странно и загадъчно изглеждаше то сред тази обикновена руска равнина.
Шофьорът спря колата.
— Мм-да! — каза Козловски, след като мълча няколко минути.
Зад тях се разнесоха нетърпеливи сигнали.
— Е, добре де, тръгваме! — Секретарят на обкома шумно въздъхна и поклати глава. — Такова нещо само насън може да се види.
Една след друга колите излизаха от пшеничното море и всяка като изумена спираше за няколко секунди. Хората мълчаливо гледаха кълбото, после преместваха поглед към нивите наоколо, сякаш искаха да се убедят, че все още ги заобикаля родната природа.
Бялото кълбо беше реална действителност, но всеки неволно си задаваше въпроса, дали не му се присънва тази картина.