Широков насмешливо погледна Синяев.
— А вие?
— О, разбира се, ще долетя при вас. Само че според мене трябва да поканите инженер. Ще ми е трудно да ви обяснявам техническите въпроси.
— Затова искахме да дойде Биеси — каза Синяев. — Тогава кого?
— Повикайте Линг — посъветва ги Гесиян. — Миенион и Ниянийнг не са в Атили. С Диегон заминаха за острова-ракетодрум, за да наблюдават разтоварването на звездолета. Помните ли Линг?
— Разбира се. Той в Атили ли е?
— Би трябвало да е тук. Сега ще науча. Почакайте до екрана.
— Линг! — каза Широков. — Радвам се, че с него всичко е благоприятно. Изглежда, не е бил виновен за смъртта на Лиети.
— Питах за това Зивиен — каза Синяев. — Смятат, че инженер Лиети е загинал поради собствената си непредпазливост. Най-интересното е, че този извод е направен въз основа на показанията на самия Линг, тоест на лице според нашите понятия заинтересовано и следователно неподходящо да бъде съдия.
— Те не знаят какво е лична заинтересованост. Психиката на калистяните е по-различна от нашата. Ако Линг беше виновен, той щеше да си признае.
— Много удобно за следователите. Впрочем у тях няма никакви съдебни органи.
— Ще дойде време и при нас няма да ги има.
Сигналът за повикване прекъсна разговора им.
— Ще е жалко, ако Линг не е в Атили — каза Широков, като натискаше нужното бутонче.
В „отвора“ на изчезналия екран обаче те не видяха, както очакваха, Гесиян, пред тях стоеше Линг.
— Поздравявам ви — каза калистянинът. — Гесиян ми предаде, че желаете да ме видите.
— Да — отговори Синяев. — Щяхме да ви помолим, ако не сте много зает, да дойдете при нас. Искаме да направим пътешествие из Калисто, без да излизаме от къщи. Лекарите ни забраниха…
— Зная. Всичко, което се отнася до вас, е известно на цялото население.
— Желанието ни е да се запознаем с някои неща по екрана. Но не можем да разберем всичко без обясненията на инженер.
— Благодаря ви, че сте се сетили за мен.
— Не се сетихме ние — отговори му Широков, без да иска, подражавайки на калистяните. — Гесиян се сети за вас.
— Но нали вие се съгласихте?
— И то с радост.
— В такъв случай идвам веднага.
— Как мислиш, дали не го обидих? — попита Широков, когато изключиха екрана.
— Разбира се, не. Те винаги говорят така.
— А, да — сети се Широков. — Ти загуби баса. Ще се къпеш само с мое разрешение.
— Нали ми прости?
— Мога да се отметна.
— Е, това вече не е по калистянски — каза Синяев и двамата се разсмяха.
Диени, Гесиян и Линг не ги накараха да чакат. Пристигнаха почти едновременно.
След взаимните поздравления петимата се настаниха удобно пред екрана.
— Откъде ще започнем нашето пътешествие из Калисто? — попита Гесиян.
— От Кусуди — отговори Диени. — Искам да ви покажа моята майка — добави тя, обръщайки се към Широков.
— Много ще ни бъде приятно.
— Иска да я покаже на тебе, не на мене — каза Синяев на руски. — А още по-точно — тебе да покаже на нея.
— Георгий! — закани му се Широков. — Ако продължаваш в този дух, няма да те пусна в басейна. Тя имаше пред вид нас двамата. — Какво е Кусуди? — попита той на калистянски. — Чувал съм това име.
— Кусуди е детският град — отговори Диени. — Далеко е оттук. Там съм пораснала. Майка ми е детска лекарка. Тя живее постоянно в Кусуди.
— Той единственият детски град ли е?
— О, не! Много имаме.
— Децата задължително ли живеят в тези градове?
— Разбира се, не е задължително, но всички деца живеят там. Тези градове са построени специално за децата и там има всичко, което им е необходимо. Запазила съм чудесни спомени от онова време.
— Ами ако родителите не могат да се заселят там заедно с децата си?
— Обикновено никой не постъпва така. Майка ми — това е изключение. В детските градове има много хора, които са се посветили на децата, обичат ги и умеят да работят с тях. Раздялата не измъчва никого. Майката и бащата, ако искат, могат дори всеки ден да виждат детето си и по всяко време да го посещават. Може за вас това да е странно, но ние сме свикнали към този ред и го намираме напълно естествен. Детето се нуждае от правилно възпитание.