— А-а, защо? Не е странно? — каза Широков, като си помисли, че малко майки на Земята биха се съгласили на дългогодишна раздяла с децата си.
Гесиян натисна бутончето и изрече няколко думи. Екранът „изчезна“ и пред тях се разкри просторна зала. По размерите на мебелите личеше, че е предназначена за малките калистяни. В залата нямаше никой.
— Сега е часът за къпане — каза Диени. — Децата са на брега на океана.
— Във вашите океани няма ли опасни хищници? — попита Широков.
— За съжаление още има, и то много и твърде опасни — отговори Линг. — Но местата за къпане са добре оградени.
— Сийнг ни разказваше, че не може да се гледа вътре в домовете, докато не е натиснато бутончето там — каза Синяев.
— Това не е частен дом.
В залата влезе някой. Беше жена в бяла рокля. Когато се приближи, Широков веднага разбра, че тя е именно майката на Диени. Приликата им потвърждаваше това.
„Защо влезе тъкмо тя? — помисли си той. — Защо не е на брега? Нима Диени я е предупредила?“
Жената се приближи до самия екран. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще я докосне. Косите й бяха бели като роклята. Матовочерното й лице се открояваше странно в тази рамка.
— Здравейте — приветливо се усмихна тя. — Приятно ми е да ви видя. Благодаря ви, че се съгласихте да изпълните желанието на Диени.
„Така и предполагах“ — помисли си Широков.
— Искахме да видим децата — каза Синяев.
— Ще трябва да надникнете при нас малко по-късно. Децата са на брега. Диени, вие нали знаете реда? — обърна се тя към дъщеря си.
— Смятах, че в случая…
— Срещата с гостите на планетата ще развълнува децата и няма да заспят след къпането. Кой от двама ви е Широков? — неочаквано попита тя, като едва произнесе руското презиме.
Синяев посочи другаря си. Пьотър Аркадиевич се почувствува неловко, когато тесните очи на майката изпитателно се спряха на него.
„Георгий е прав — помисли си той, като мълчаливо се остави да го разглеждат. — Тя е говорила за мен с дъщеря си.“
Той не знаеше какво да каже. Всичко беше много особено от земна гледна точка.
— Вашето име е Пиетя?
— Пьотър — отговори Широков. — У нас, на Земята, имената често се произнасят различно в зависимост от отношенията между хората.
— Рийг Диегон ви нарича Пиетя.
— Да, той е мой приятел и е много по-възрастен от мен. Ще ми е приятно и вие да ме наричате така.
— Добре. А аз се казвам Миенио.
Широков си спомни, че бе чувал това име от Диегон преди няколко години, още на Земята.
— Ако не греша — каза той, — така се казва една от дъщерите на Рийг Диегон.
— Да, вярно. На Калисто имената често се повтарят. Презимената никога. — Тя още веднаж огледа Широков от краката до главата с внимателен, сякаш преценяващ поглед, после се обърна към дъщеря си. — Свържете се с мене, когато останете сама. Надявам се — добави тя, обръщайки се към всички, — че днес ще ви видя още веднаж. Децата ще се радват, ако могат да поговорят с вас. Сега трябва да бързам за брега.
— Дори прекалено откровено — каза Синяев, когато изключиха екрана от Кусуди. — Не предполагах, че съм отгатнал толкова точно.
— Няма защо да се обиждаме — отговори Широков. — Такива са разбиранията им.
Беше му неудобно от Гесиян и Линг, пред които стана тази сцена, но двамата калистяни сякаш нищо не бяха забелязали.
„Ще говорим откровено като тях“ — реши Широков и се обърна към Диени.
— Защо майка ви спря вниманието си специално на мене?
Диени му отговори с такава откровеност, каквато той не очакваше.
— Защото много съм й разказвала за вас. Трябва да се досещате защо.
Широков се смути.
— Какво да ви покажем сега? — дойде му на помощ Гесиян.
— Не зная.
— Може ли да се свържем с някоя станция за времето? — попита Синяев.
— Изобщо не, но за вас може. Включвам дежурната станция на Атили.
„Отвори се прозорец“ към голяма, скромно подредена стая. Няколко кресла и маса. Край стените имаше нещо подобно на шкафове или сандъци, наглед металически. Между тях се виждаха екрани. Синяев не видя нито един уред, нито един апарат, каквито по неговите представи непременно трябваше да има в една такава техническа станция. Обикновена стая с донякъде необичайна мебелировка — и толкова.