— Извинете ни — каза Широков, — че нарушихме спокойствието ви. Но Диени каза, че няма да ни се сърдите.
— И е съвсем права — отговори Лийн Диегон. — Доставихте ми голяма радост. Сигурно ви е подбудило желанието да видите човек, който живее далеч от градовете, и Диени ви е посочила мен.
— Отгатнахте.
— Имам само един екран. Освен тази стая няма да можете да видите нищо друго. А тя — той посочи с ръка наоколо — с нищо не е забележителна. Това е моето ателие.
Нямаше защо да казва това. Обстановката ясно показваше какви са заниманията на собственика. Навсякъде имаше скулптурни фигури — едни завършени, други още в процес на работа. По стените бяха окачени маски, също като в ателието на земен ваятел. Имаше и много картини. От това, което можаха да видят, Широков и Синяев разбраха, че Лийн Диегон е художник-пейзажист.
— Впрочем къщата не представлява за вас никакъв интерес, тя не се отличава особено от къщите в Атили. Само е по-малка.
— Навярно ви откъснахме от работата? — попита Широков, като забеляза, че ръцете на Диегон са изцапани с бои.
— Няма значение. — Той премести към екрана едно кресло и седна. — Ако имате въпроси, готов съм да ви отговарям.
— Казахте, че къщата ви не се отличава особено от къщите в Атили. Но вие навярно нямахте пред вид например доставянето на продукти? — попита Синяев.
— Какви продукти?
— За хранене. Закуски, обеди, вечери.
— Но защо? Всичко ми се доставя също като на вас.
— Откъде?
— От най-близкия град. Само че трябва да чакам малко повече.
— Какво е разстоянието до най-близкия град?
— Не зная точно. Към осемстотин километра.
— С олити ли се извършва доставянето?
— Не. Също като на вас, по обикновената автоматична мрежа. Виждам, че ви озадачава разстоянието. Но то няма значение. Когато построих тази къща, прекараха ми всичко необходимо за доставяне на храна, на морска вода за басейна и всичко, каквото може да ми потрябва. Нямам време да летя до града. Доставящите механизми са достатъчно мощни и разстоянието не им пречи.
— Не — каза Синяев, — мислех за друго. Но това не е важно. С какво се занимавате през свободното си време?
— Имам голяма овощна градина. Работя в нея. Физическият труд е добра отмора.
— С машини, нали?
— Не, нямам машини.
— Голяма ли е градината ви?
Лийн Диегон назова цифра, която съответствуваше на един квадратен километър.
— Тази толкова голяма площ сигурно ви отнема много време. Например поливането…
— С него няма защо да се занимавам. Когато градината трябва да се полее, обаждам се на станцията и ми пращат дъжд.
— Да, забравих — каза Синяев. — Но грижите за дърветата?
— Справям се — кратко отговори калистянинът.
— Ами беритбата на плодовете?
— Други я извършват. Откарват плодовете.
— Кой?
— Не зная. Моя грижа е да съобщя, че е настъпило време за бране, а защо да се интересувам кой ще долети за плодовете?
Диегон говореше, като че ли беше недоволен от нещо. Въпросите сякаш му бяха неприятни. Но нито Широков, нито Синяев не помислиха такова нещо. Те много добре знаеха, че ако Диегон не иска да говори с тях, ще им каже направо.
— Как работите? — попита го Широков. — Говоря за вашата главна работа.
При този въпрос изразът върху лицето на домакина се промени като по вълшебен начин. Той се оживи и в тона на отговора му вече не можеше да се забележи скука.
— Навярно искате да кажете не как, а над какво работя? Ето вижте!
Той се приближи до нещо, поставено в средата на ателието, и отметна тъмното покривало.
— Обикновено не показвам творбата си, преди да я завърша. Но на вас ще я покажа.
Беше една огромна картина, изработена не с четка, а с резец върху материал, приличащ на бледорозов мрамор. Скулптурата изобразяваше гора на брега на река. Навярно Диегон бе използувал бои или нещо друго, защото водата в реката беше обагрена в естествен цвят и бе така прозрачна, че се виждаха камъните по дъното. Дърветата бяха още само набелязани. Майсторството на изпълнението беше високо.
— За къде е предназначена тази скулптура? — попита Синяев.
— Засега още за никъде. Но ако се хареса, ще украсят някоя сграда или стая в детски град.
— Мисля, че не може да не се хареса — каза Широков. — Много е красива.