— Работата, доколкото зная, съвсем не е толкова голяма — каза Диени.
— Извършват я машини — добави Линг. — А материали на Калисто има колкото искате.
— А какво ще гледаме по-нататък? — попита Георгий Николаевич, като се убеди, че по този въпрос няма да се разберат.
— Според мен време е да обядваме — каза Диени. — Гладна съм.
— Да, вярно и аз съм гладен — подкрепи я Широков. — Да идем в басейна, трябва да се освежим и да си починем.
— Може би най-добре ще е да ви оставим? — попита Гесиян. — Ако искате, пак ще дойдем по-късно.
„Бийнг молеше да не ги уморяваме — помисли си той. — Но как да позная доколко са уморени? Все още не мога да разбирам израза на белите им лица.“
— Не, моля ви, останете с нас — помоли Широков.
Никак не му се искаше Диени да си отиде. Той през цялото време се любуваше на девойката, като се мъчеше да прави това незабелязано. В нейно присъствие се чувствуваше някак особено добре.
— С удоволствие ще останем — отговори Гесиян. — Но смятам, че трябва да си починете.
— Вие няма да ни попречите.
След къпането, което както винаги им вля нови сили, всички минаха в столовата.
Гесиян ги посъветва след обяда да полежат час-два, но Широков и Синяев отказаха. Искаха да продължат „пътешествието“. Екранът даваше толкова пълна и реална картина, че се създаваше илюзия за действително пътешествие. За един ден те научиха за Калисто повече, отколкото през двата изтекли месеца.
— Какво искате да видите? — попита Гесиян, когато всички отново се настаниха край вълшебния „прозорец“.
— Ако е възможно, завод — отговори Синяев.
Бутончето бе натиснато, произнесени бяха необходимите думи и ето пред тях се появи заводски цех.
Идеална чистота, пълна тишина, не се вижда нито един човек.
Гигантската зала е пълна с машини. Но къде са те? Далече навътре се проточват редици тръби, виждат се някакви кубове или ръбести сфери със странна форма.
— Това са машините — каза Линг.
Никакво движение.
— Какво произвежда този завод?
Гесиян превключи екрана.
Голямо и много високо помещение, без покрив. Вижда се небето. То както винаги е безоблачно. В Атили рядко има нужда от дъжд. На пода са кацнали големи олити. Движещи се машини товарят в тях пакети с изобразена зелена звезда. Натоварените олити излитат, а на тяхно място кацат нови. Работата не спира нито за минута. И тук не се вижда нито един човек.
— Завод за медикаменти — каза Линг. На цялата Калисто има само два.
— Продукцията им достатъчна ли е за цялото население? — с професионален интерес попита Широков.
— Дори е в повече. От време на време се налага да спираме завода, а понякога и двата едновременно.
— Кой прави това?
— Дежурният по сектор по нареждане от поста Калисто.
— Защо на олитите няма хора? — попита Синяев.
— Това са товарни машини. Те превозват продукцията от завода в складовете. Хора не са нужни, автомати управляват. Маршрутът винаги е един и същ.
— В завода никакви хора ли няма?
— Има дежурни механици. Може нещо да се повреди.
Гесиян отново превключи екрана. Появи се малка, добре мебелирана стая също като в жилище. До масата в меки кресла седяха шестима калистяни. Пред тях имаше екрани, на които се виждаха цеховете на завода. Но преди Широков и Синяев да успеят да разгледат стаята на дежурните, екранът „угасна“, тоест отново се появи пред тях.
— Не бива да се отвлича вниманието им — каза Линг. — Като ви показахме това помещение, ние нарушихме правилото. Само дежурният по сектор има право да свързва механиците.
— Те дори не ни забелязаха.
— Не са и могли — каза Гесиян. — Аз не дадох сигнал.
— А как ще научат, че някъде е станала повреда? — попита Синяев.
— Машините сами ще повикат механика. Бихме могли да видим как става това, но се страхувам, че ще трябва да седим пред екрана дни наред, тъй като повреди се случват рядко. Повечето малки неизправности машината отстранява сама в движение, без да прекратява работата. Освен това има автоматични „механици“, подобни на онези, които разтребват стаите. Те могат да поправят определени повреди без участието на човека.
„Пътешествието“ продължаваше.
Един след друг на екрана се появяваха заводи — за облекло, за обувки, за мебели, за олити.