В първата кола най-напред Лао Сен наруши мълчанието.
— Обърнахте ли внимание — каза той, — че корабът се е приземил на такова място, където чак до хоризонта не се вижда нито един населен пункт.
— Да, мястото е избрано съвсем не случайно — каза Куприянов.
Пътят стана много по-добър, но колоната все тъй бавно, сякаш дебнешком се приближаваше към кълбото. Оттук вече отчетливо се виждаха черните петна, за които се споменаваше в радиограмите. Те бяха разположени по повърхността на кълбото не как да е, а в строго определен ред. Думата „петно“ не подхождаше на външния им вид. Бяха с правилна кръгла форма и съвсем черни, затова ясно се открояваха върху белия корпус на кораба. Всяко „петно“, доколкото можеше да се съди от разстояние, имаше диаметър около един метър.
Когато колоната се приближи на петстотин метра, видяха, че чудовищната топка с една десета част от корпуса си е затънала в пръстта. Не можеше да се каже дали това е станало поради тежестта на кораба, или излизащият от него с огромна сила поток неизвестен газ (оня ураганен вятър, който бе причинил опустошенията в Золотухино), задържайки кораба да не падне, е изровил под него изкопа. Може би са действували и двата фактора.
— Да се установим тук — каза шепнешком, кой знае защо, Козловски. — Мястото е напълно подходящо.
Той посочи пет-шест брези, самотно извисяващи се сред конопената нива.
— Добре — отговори Куприянов.
И изведнъж от зеления коноп се подадоха стотици глави. Това беше така неочаквано, че опънатите нерви на хората не издържаха. В колоната се чуха викове. Някои неволно закриха лицето си с ръце.
Куприянов трепна, но веднага разбра, че това не са същества, излезли от космическия кораб, както в първата секунда помислиха мнозина, пък и той самият, а просто войниците от полка, разположил се тук. Войниците лежаха на земята и конопът ги скриваше. Когато колите приближиха, те по команда, която в колоната не се чу, се изправиха и едновременното им движение бе създало този театрален ефект.
Мястото наистина беше удобно. Оттук корабът се виждаше като на длан. Конопената нива свършваше до брезите, а нататък се простираше незасята, обрасла с трева ивица неразорана земя. На около двеста метра от дърветата течеше чист, бистър поток, бреговете на който бяха обрасли с малинак.
— Идеално място за лагер! — каза Козловски и като повика помощниците си, даде нареждане да разтоварват камионите и да почват работа. — До седем часа вечерта всичко трябва да е готово.
Подполковник Черепанов предложи и неговите момчета да помагат. Край кораба караулеше само един батальон.
— Много добре — каза Козловски.
— А как е там? — кимна към кълбото Куприянов, обръщайки се към познатия му вече капитан.
— Никакво движение. Все едно, че вътре няма никой — отговори офицерът.
При толкова много помагачи работата тръгна бързо. До седем имаше още два часа, а на полето бе изникнал вече цял брезентов град. Просторните палатки на експедицията бяха най-близко до кълбото, а зад тях опънаха в равни редици палатките на военния лагер. Край брега на потока задимяха походните кухни на полка; беше почти готова и кухнята на експедицията.
Свикналите на лагерен живот офицери бързо въведоха войскови ред. При традиционните „гъби“ застанаха часови. Навсякъде се мяркаше с червена лента на ръкава загрижената фигура на дежурния по полк.
Какво ли беше това?
Докато строяха лагера, Куприянов се посъветва със заместниците си и реши да изпълни настоятелното искане на кореспондентите и на мнозина от членовете на експедицията да отидат до кълбото и да го разгледат отблизо. Взе това решение със свито сърце. Някакво смътно чувство, което сам не можеше да определи, го възпираше. Не беше страх, а някакво друго; по-сложно усещане.
С него тръгнаха Лебедев, Лао Сен, Аверин, Смирнов и Манаенко. Кинооператорът и един кореспондент се присъединиха към тях. Щерн не пожела да участвува в екскурзията.
— Едва ходя — каза той. — Уморен съм.
На Куприянов се стори, че старият астроном рече така само за да намери някакъв предлог, а всъщност има друга по-сериозна причина. Отново го обзеха колебанията, но не му се искаше да променя взетото вече решение.
— Вървете. Няма никаква опасност — каза Щерн, сякаш отгатнал мислите му.