Навсякъде все същата картина.
Дълги зали, блестящи от идеална чистота, тръби, машини с непонятна форма, пълна тишина.
Автоматични конвейери непрекъснато изливат поток от предмети. Товарни, от никого неуправлявани олити излитат, кацат и отново излитат.
Мощна река ден и нощ „залива“ планетата с огромно количество най-разнообразна продукция.
— Стига! — каза най-сетне Синяев. — Нагледахме се на заводи. От всичко видяно главата ми се замая.
— Да, стига — с въздишка повтори Широков.
„Далече сме ние от такова развитие на автоматиката и от такова изобилие. Но и ние ще имаме всичко това.“
— Може би изобщо стига толкова, а? — попита Гесиян. — Утре ще продължим гледането.
— Покажете ни някакво представление — помоли Широков. — Трябва да разнообразим впечатленията си.
— Имате ли театри? — попита Синяев.
— Имали сме някога. Но сега такива като у вас нямаме. Всички представления се фиксират на лента.
Линг не каза „лента“. Такава дума калистяните нямаха. Образите и звукът се записваха на дискове, които донейде приличаха на грамофонни плочи с много малки размери.
— Значи, може да видим всяко представление независимо кога е било изпълнено?
— Общо взето, да. Станциите обаче предават определена програма. Тя е достатъчно разнообразна. Ако искате да видите нещо, което днес не се представя, трябва само да се свържете с архивата.
Появи се и „програмата“. Като огромна страница от вестник тя застана неподвижно и отчетливо на мястото на екрана. Имаше повече от двеста заглавия.
— Изобщо ли нямате вестници? — попита Синяев.
— Вестници като вашите вече отдавна нямаме. Но всеки момент можете да научите всички новини на планетата чрез този екран. Той ни замества вестниците. Всеки номер може да прочетете, когато поискате, дори след няколко дни.
— Твърде удобно — каза Широков.
Той и Синяев не се учудваха, че Линг е тъй добре осведомен за Земята, където никога не е бил. Те знаеха, че по цялата Калисто бяха научили буквално наизуст книгата на Бияинин „Планетата Земя“, издадена неотдавна във фантастично голям тираж. Те самите му бяха помагали да я пише още по време на полета им.
По съвета на Диени слушаха един музикален спектакъл, нещо като опера. Но артистите не пееха, а говореха под акомпанимента на инструментална музика. За Широков и Синяев музиката звучеше странно, а сюжета не разбраха добре.
След вечеря, когато Релиос залезе и нощта разпростря над Атили звездната си дантела, те изнесоха креслата на терасата.
Широков седна до Диени.
„Луните“ още ги нямаше. Те щяха да изгреят по-късно. В тъмнината лицето на Диени почти не се виждаше.
Широков изведнъж си спомни как преди четири години (но единадесет и половина по земното пресмятане) също тъй една нощ той седеше с Диегон, дядото на Диени, пред входа на палатката в лагера край Курск и слушаше разказа му за Калисто. Можеше ли да предположи тогава…
Искаше да й разкаже за тази далечна случка, затова се обърна, но никого не видя.
Диени бе изчезнала…
Изчезнаха всички, които бяха на терасата, и дори терасата…
От сърцето му нагоре, към главата, нахлу студена вълна…
Повелята на родината
Равнина, покрита със зелена трева.
На хоризонта зелена гора.
Синьо небе, на което далечният Релиос сияе също като Слънцето.
Всичко е като на Земята, всичко гали окото с привичното, познато от детинство съчетание на багрите.
Купестите облаци над гората, прохладният вятър, който нахлува през отворения прозорец, нормалната температура на въздуха — всичко е „земно“…
Защо тогава острото чувство на копнеж не напуска Широков?…
Някъде далеко, в небесните бездни, остана Калисто — чудната планета, светът на бъдещето!
Съвсем различна от Земята, сега тя го привличаше с още по-голяма сила.
Два кратки месеца и вратата на прекрасния свят се затвори пред него, преди да успее да влезе там. Остана само споменът, който будеше копнеж и мъка от неосъщественото желание.
Когато отбилият се на Сетито космически кораб го напускаше, Широков съжаляваше, че вече няма да види тази планета, така приличаща на Земята, а сега, когато отново се намираше на нея, проклинаше неочакваната и непредвидена болест, която го застави да напусне Калисто.