„Жалко — помисли си Широков, — че не можем да ги видим, да разменим поне един поглед, една усмивка и да им пожелаем щастлив път.“
— Дали ще чуем поне една дума? — попита той.
— Разбира се, не — отговори му Гедион. — Най-дългата фраза ще прозвучи за част от секундата. Нали летим срещу тях със скорост, почти равна на скоростта на радиовълната? А ако вземем пред вид и тяхната скорост…
И едва бе успял да произнесе последната дума, когато всички разбраха, че дългоочакваната среща е вече в миналото.
— Кога стана това?
Никакъв секундомер не би могъл да зафиксира този неуловим миг.
Само видяха, че на екрана изведнаж се появи тънка отвесна чертичка като острие, драснато от свръхчувствителен електронен лъч. И едновременно прозвуча някакъв звук. Никой не би го чул (така кратък беше той), ако слухът на хората не го очакваше толкова напрегнато. Като мигновен възглас прозвуча той неизвестно откъде и изчезна неизвестно накъде в бездната на безкрайната вселена, поздрав, произнесен не на човешки език…
И двамата земни хора усетиха как с мъчителна и сладка болка се откликна този звук в сърцата им. Това беше гласът на Земята, гласът на Родината, първият поздрав, отправен към тях, завръщащите се на Земята. И за миг им се стори, че виждат микроскопичната точка на космическия кораб, който отнасяше техните братя натам, откъдето самите те отлетяха към Земята, макар че в тази минута той се намираше вече на милиони километри далече от тях.
— Срещата се състоя с поразителна точност — каза Гедион.
И отново стремително се понесе бързокрилото време.
Колкото по-близо бе Земята, която не се виждаше още и с най-мощните „телескопи“ на кораба, толкова повече ги вълнуваше въпросът — какво ще заварят те на нея?
През време на полета не беше възможна никаква връзка, дори тесивръзка. От старта им на Сетито до финала на Земята ще минат цели единадесет години. Какво ще се случи през тези години? Какви събития ще станат в живота на хората? Кой ще ги посрещне? Кого вече няма да видят?
Широков и Синяев изпитваха същото, което бяха изпитвали калистяните, когато звездолетът на Диегон се приближаваше към Релиос. И макар да вярваха в казаното от Козловски, безпокойството въпреки волята им растеше.
Диени споделяше чувствата им. Земята щеше да стане нейна втора родина.
Гедион имаше намерение да прекара на Земята пет години. Диени не знаеше дали ще полети с него обратно, или ще остане на Земята.
— Ако искам да се върна — казваше тя, като смешно изопачаваше руските думи, — ние ще се върнем заедно.
И Широков знаеше, че ако Диени каже, той отново ще полети за Калисто.
Калисто!
Планетата остана далеко зад тях, скрила се в необятните простори като мимолетен призрак, породен от мечтата за живот, достоен за човека.
Широков и Синяев бяха уверени, че разказът им за Калисто, за всичко, което успяха да видят там, у всеки, който го чуе, ще предизвика желание и на Земята да бъде построен такъв живот.
— Не — казваше Синяев, — не точно такъв, а много, много по-хубав.
— Да — отговаряше Широков, — много, много по-хубав.
Те бяха синове на Земята и вярваха в творческите сили на човечеството.
Слънчев, прекрасен живот се рисуваше пред погледа им. Той можеше да бъде осъществен и всичко зависеше само от хората. Зад тях остана доказателството, че това е възможно — Калисто, „светът на бъдещето“, където те първи от хората надникнаха само за миг, но завинаги запазиха в сърцето си спомена за него.
Земята беше все по-близо и по-близо!
Родината, желана и любима!
Ленинград 1955–1960 г.
Е. Дорошинская
Георгий Мартинов
Произведенията на ленинградския писател-фантаст Георгий Мартинов са много известни в Съветския съюз. Издават ги и в Германската демократична република, Унгария, Япония и други страни.
Георгий Мартинов е роден в Ленинград, в семейството на инженер, през 1906 година. Започва да работи още като юноша. Бил е електромонтьор в Ленинградския завод за каучуково-технически изделия, след това майстор, а по-късно началник на цех. Завършва задочно Промишления институт. Още от първите дни на войната заминава като доброволец за фронта, а след завръщането си отново постъпва на работа в завода.