Малката група излезе на пътя и се отправи към кълбото. На двеста метра от целта я спря един часови, неочаквано изникнал пред тях. Той категорично отказа да ги пусне по-нататък. Трябваше да се спрат и да изпратят за караулния началник.
Офицерът провери документите на Куприянов и едва когато се увери, че пред него наистина е началникът на експедицията, заповяда на часовия да им даде път.
— Другарю професор — каза той, — когато трябва да отивате при кораба, взимайте пропуск.
— Добре — рече Куприянов.
Харесваше му, че тези хора така строго изпълняват молбата му никой да не се допуска до кълбото.
Часовият се отдръпна и отново се спусна в малкото, наскоро изкопано окопче. Куприянов знаеше, че часови са поставени около целия кораб на разстояние двадесет крачки един от друг, но колкото и да се озърташе, никого не видя. Офицерът се обърна и дори без да погледне кораба, тръгна обратно към лагера. Явно, че за тези няколко часа, които са прекарали тук, войниците и офицерите бяха успели да се нагледат на космическия кораб и сега вече той не будеше у тях интерес. Приемаха го като обикновен, наистина не съвсем понятен военен обект, който трябваше да бъде охраняван, и те вършеха това с присъщата им добросъвестност.
Докато чакаха офицера, кинооператорът нагласи апарата си и почна да прави снимки на кълбото. Засне на лентата и проверката на документите. Известно време правеше снимки зад групата учени, после вдигна апарата си на рамо и тичешком ги настигна.
Колкото повече се приближаваха до кораба, толкова той сякаш се извисяваше все по-нагоре, закривайки небето. По гладката му като че ли полирана повърхност не личеше нито един шев, сякаш на чудовищно голям струг бяха изработили исполинско гюлле от един цял къс бял метал и го бяха хвърлили на Земята.
Отблизо черните петна се оказаха кръгли отвори, покрити с дебела решетка. Зад нея беше мрак. Освен тези отвори не се виждаха никакви други: нито прозорци, нито врати.
Куприянов и спътниците му се спряха на двадесет метра от кълбото и мълчаливо го гледаха. Цареше пълна тишина. Колкото и да напрягаха слух, зад металическите стени не се чуваше нито един звук. Стените безспорно бяха металически, но такъв метал не съществуваше на Земята.
— Сплав е — тихо каза Смирнов.
— Какво? — попита, недочул добре, Куприянов.
— Казвам, че е някаква сплав.
— Възможно е.
И отново всички замълчаха.
Грамадното кълбо беше неподвижно и сякаш безжизнено. Но то не би могло да долети на Земята само̀ без живи същества. Вътре непременно има някой! Какво ли правят те сега и какво възнамеряват да предприемат по-нататък? Може би съществата, които са вътре, дори не мислят да излизат от кораба си и той, току-виж, се вдигне и напусне Земята, продължавайки своя път по трасетата на вселената?
Никой не се съмняваше, че екипажът на кораба вижда по някакъв начин какво има наоколо. Цялото му поведение при спускането на Земята доказваше това. Може би и сега нечии очи (или каквото да е там) внимателно наблюдават приближилите се до кълбото хора?
При тази мисъл тръпки побиха Куприянов. Той ясно си представи какво ще стане, ако корабът реши точно сега да се вдигне във въздуха, и разбра, че именно този подсъзнателен страх беше причина да се колебае дали да се приближат до кълбото, или не.
Екипажът на кораба безспорно вижда, че наоколо са се събрали много хора. Ако това не харесва на тези, които са вътре, и те решат да прелетят на друго място, дали ще вземат под внимание, че близо до кораба стоят осем души? Може подобна мисъл дори да не им дойде в главата („Ако изобщо имат глави“ — помисли си Куприянов) и просто ще издигнат кълбото си във въздуха, без да ги е грижа какво ще стане със стопаните на това място. Исполинският кораб навярно тежи стотици тонове и за да се издигне във въздуха, е необходима чудовищна сила. Всички, които са проявили непредпазливостта да се приближат до кораба, ще бъдат пометени от тази сила.
Професорът изпита желание незабавно да се махне оттук, дори да хукне и да избяга, но вместо това спокойно каза:
— Трябва да обиколим кълбото.
— От же бисова дитына!2 — неочаквано рече Манаенко. — Страшно!
Той се разсмя и тръгна напред. Другите тръгнаха след него.
Не бяха направили и тридесет крачки, когато професор Смирнов изведнаж сподавено викна и се спря.
— Гледайте! — прошепна той.