Но всички вече бяха видели…
Замрели на място, те не сваляха очи от онова, което ставаше пред тях…
На височина шест-седем метра от земята една част от повърхността на кораба се отмести и отначало бавно хлътна навътре, а после се плъзна встрани. Образува се тъмен кръгъл отвор, не по-голям от тридесет сантиметра в диаметър.
— Щоб я вмер…3 — прошепна Манаенко. (Той винаги говореше руски, но в тази минута на крайно напрежение неволно бе преминал на родния си език.)
Няколко секунди отворът на повърхността на кълбото зееше тъмен, после нещо се показа. Бавно се подаде навън дълъг, тънък лост. На края му имаше някакъв предмет с форма на цилиндър. Чу се металическо изщракване. После нещо силно тропна и лостът с цилиндъра също тъй бавно се дръпна назад. Отново се появи кръглият капак и закри отвора.
Всичко прие предишния си вид, но хората стояха, без да помръдват, и мълчаливо гледаха гладката повърхност на кълбото. Те не знаеха какво бе станало, не знаеха какво представлява видяният от тях цилиндър, но дълбоко ги потресе фактът на това безсъмнено разумно действие, първия признак на живот вътре в кораба.
Едва след няколко минути намериха сили да продължат обиколката си. Кореспондентът с киноапарата изведнаж започна да се ругае и се удари с юмрук по челото.
— Тъпак! — мърмореше той.
— Какво има? — попита Куприянов.
— Зазяпах се като глупак и не направих снимка на това… е, кой го знае какво беше то…
— Все ще я наредим някак — утеши го Куприянов.
Макар че казаното от него нямаше никакъв смисъл, думите му, кой знае защо, поуспокоиха кореспондента.
Като обиколиха кълбото, те се върнаха на мястото, от което видяха цилиндъра, и почти половин час стояха там, очаквайки да се повтори същото явление. Но нищо вече не се случи.
— Да тръгваме — каза най-сетне Куприянов.
Те се отдалечаваха от кълбото и възбудата им постепенно минаваше, а разговорите им ставаха по-оживени.
В ума на Куприянов упорито бе заседнал нерешеният (и засега явно неразрешим) въпрос, дали появата на цилиндъра бе някакъв сигнал, предназначен за тях? Дали случайно се появи точно когато те минаваха покрай кораба? Или екипажът му нарочно направи това, искайки да им покаже, че в кораба има разумни същества? И ако това беше сигнал, какво означава той?…
Обзет от тези мисли, той не слушаше какво си приказват спътниците му, но неочаквано няколко думи, казани от професор Аверин, стигнаха до съзнанието му.
— … да вземат проби от въздуха, разбира се, е наложително за тях — говореше химикът. — Те не могат да излязат от кълбото, без да знаят състава на нашата атмосфера.
Куприянов дори се спря.
— Е, добре! — каза той. — Съгласен съм с вас, че това беше вземане на проба от въздуха. Но защо го направиха тъкмо когато ние бяхме там?
Аверин учудено го погледна:
— Не ми дойде на ум, че този цилиндър може да е именно апарат за вземане на проба. Говорех изобщо. Може би вие сте прав, Михаил Михайлович.
— Те са ни видели, че сме там и направиха това. Защо?
— Може да е сигнал…
— Именно — прекъсна го Куприянов, — може да са искали да ни дадат знак.
— Ако е така — каза Смирнов, — те сигурно са си съставили лошо мнение за нас. Ние стояхме със зяпнали уста…
Манаенко се засмя. Куприянов недоволно го погледна. Навикът на този човек да се смее не на място го дразнеше. Не отговори на Смирнов и с бързи крачки тръгна към лагера.
Широков ги посрещна при първата палатка.
— Е, какво? — попита той. — Как беше?
Куприянов махна с ръка и се намръщи. Широков много добре познаваше и най-леките оттенъци в израза на лицето на професора си и веднага разбра, че той е недоволен от нещо и че най-добре ще е сега нищо да не го пита.
— Обедът е готов, другари! — Широков с жест на домакин посочи голямата палатка, опъната малко по-настрана. — Заповядайте, моля!
— Къде е Щерн? — попита Куприянов.
— Във вашата палатка. Но аз бих ви посъветвал да обядвате, Михаил Михайлович.
Многогодишният опит от съвместната им работа го бе научил, че когато професорът е в такова състояние, най-добре е да се преструваш, че нищо не забелязваш. Трябва само да не засягаш въпросите, които са му развалили настроението, и тогава всичко бързо ще мине.
— Моля, заповядайте — повтори той.
Куприянов мълчаливо се отправи към посочената палатка.