— Това се казва човек! — рече Широков, когато колата се скри в припадащия здрач. — Каква енергия!
— Колкото за трима — обади се Лебедев. — Съвсем не предполагах, че така комфортно ще се настаним тук.
— Представете си само! — с възхищение каза Лежнев. — В такава забутано място — меки кревати. Не походни легла, а истински кревати. Пружинени. И одеяла, и чаршафи.
— Да не забравите най-важното! — позасмя се Смирнов. — Пратете телеграма на жена си да не се тревожи.
— Лагерът наистина е уреден образцово — каза Куприянов. — Не предполагах, че всичко може да се направи толкова бързо.
— В Москва не са дремали, докато ние летяхме подир кораба — обади се някой.
Дрезгавината бързо преминаваше в мрак. Звездите като елмазена дантела покриха небето. Мирисът на коноп, пшеница и на окосеното от войниците сено се смесваше с едва доловимото нежно ухание на някакви цветя. Беше много топло.
— Курортът ни продължава — каза Щерн.
При Куприянов дойде подполковник Черепанов.
— Какво ще правим, другарю началник? — попита той. — Става тъмно: през нощта часовите няма да могат да наблюдават кораба. Разрешете да запалим прожекторите.
— Прожектори?… — учуди се Куприянов.
— Имаме дванадесет камиона с инсталирани прожектори — отговори Черепанов. — Разположих ги около кораба. Куприянов се замисли. Страхът, че корабът ще отлети, ако на екипажа му дотегне непрестанното наблюдение, го караше да се откаже от прожекторите, но той си спомни какво му беше казал Щерн. Ако тези същества наистина имат намерение да излязат от кораба си, те ще разберат защо ги осветяваме, а ако изобщо не смятат да излизат, ще отлетят и без светлина. Освен това трябваше да се наблюдава кълбото.
— Добре — каза той, — запалете ги!
— Да идем да погледаме — предложи Лебедев. — Навярно гледката ще е интересна.
Членовете на експедицията се събраха при крайната палатка, от която през деня добре се виждаше космическият гост. Беше вече толкова тъмно, че кълбото едва се забелязваше. Огромният му тъмен силует смътно се очертаваше на югоизток.
Подполковникът вдигна ръка, в която държеше ракетен пистолет…
И изведнъж блесна светлина.
Но не беше светлината на прожекторите. Те трябваше да светнат едва след сигнала.
Светлината идваше от кораба.
Яркият лъч се появи отначало встрани от лагера, после бързо се плъзна по полето — палатките сякаш пламнаха, осветени от силна бяла светлина.
Лъчът бавно се движеше по лагера, като че ли го опипваше. Личеше, че неотстъпно го следват очите на ония, които го направляват.
Какво означаваше той? Какво искаха да кажат на земните обитатели пришълците от дълбините на вселената с този лъч светлина?… Или го бяха запалили само за да видят лагера?… Но те можеха добре да го разгледат и през деня. Светлината бе запалена с някаква друга цел, но с каква?…
Лъчът бавно се приближаваше към групата хора, застанали неподвижно.
Никой не се опитваше да напусне мястото, което (както добре разбираха) след няколко секунди щеше да бъде ярко осветено. С дълбоко вълнение следяха приближаването на лъча…
Ето, вече е съвсем близо!
И изведнъж лъчът подскочи нагоре, плъзна се над главите им и угасна.
Минаха няколко секунди и той се появи отново, угасна, пак се появи и отново угасна.
Два пъти!
Това не бе случайно. Екипажът на кораба адресираше до хората тези два светлинни сигнала.
Защо? Какво, какво искаха да кажат с това?…
— По-бързо! — сподавено каза Щерн. — Къде е най-близкият прожектор?
— Тук, на няколко крачки — отговори подполковникът.
Куприянов разбра намерението на астронома и двамата с Щерн затичаха след Черепанов. Подир тях се спуснаха и другите.
— Запалете един прожектор и осветете кораба — каза Щерн. — Ето само този прожектор. Плъзнете лъча по цялото кълбо и го загасете, а после два пъти поред го запалете за две-три секунди.
Космическият кораб бе твърде близо и твърде голям, за да може прожекторът да го освети целия. Белият кръг светлина легна на повърхността на кълбото и бавно се плъзна по него.