— Ще се обадя в обсерваторията — отвърна му Щерн, без да се спира.
Иззад ъгъла безшумно се появи голяма синя кола. Плавно забави ход и спря пред градинската врата; шофьорът отвори вратичката на колата.
— Днес ще гледам да се освободя по-рано — каза Куприянов на жена си.
Жена му се усмихна и махна с ръка.
— Всеки ден чувам това!
Преди да влезе в колата, професорът още веднъж потърси с очи на небето светлата точка. Тя все така блестеше на същото място.
Много му се искаше да не тръгнат веднага и да разбере какво ще отговорят на Щерн от обсерваторията, но се страхуваше, че ще закъснее. Тридесет и пет години вече работеше в института и нито веднъж не беше закъснявал.
— Да вървим! — каза той, като сядаше до шофьора.
Колата леко потегли, бавно мина през вратата на високия стобор, който ограждаше селището, и полетя по шосето.
Професорът затвори очи и се замисли върху загадъчното явление на небето, което толкова развълнува академик Щерн. Куприянов знаеше, че старият учен не би се вълнувал без сериозна причина.
— Непременно ще се върна рано — произнесе той гласно.
Шофьорът се усмихна. Отдавна познаваше Куприянов и добре бе изучил неговите навици и дневната му програма.
— Днес ще тръгна за вкъщи точно в седем.
— Колата винаги е готова — със съмнение в гласа отговори шофьорът.
Професорът не знаеше и не можеше да знае, че тая година изобщо няма да се върне във вилата си, че няма да вземе дългоочакваната отпуска и че картата в чекмеджето на бюрото му ще остане неизползувана.
Разбира се, той в никакъв случай не би повярвал, ако някой му кажеше това и добавеше, че причина за всичките промени ще е именно онази блестяща точка, която той пръв в селището видя на небето и за която непрекъснато мислеше.
Той не знаеше, а и не можеше да знае, че тази мъничка, без видим диаметър, златисто блестяща точка рязко ще промени живота му, ще го накара да зареже работата си, да отпътува от Москва и да преживее много неща, каквито дори не бе сънувал.
Не знаеше, че през следващите месеци няма да се занимава с нищо друго освен с тази блестяща точка и че ще запомни завинаги деня, в който я съзря на утринното небе.
Той не знаеше какво представлява тази точка и не можеше да предвиди последиците от неочакваната й поява.
Пристигайте веднага!
— Сигурно нашият старец се е влюбил — каза шепнешком младият лаборант на девойката, която седеше до него. Тя се засмя, но като забеляза, че професорът ги погледна, бързо се наведе над микроскопа.
Този ден Куприянов наистина беше много разсеян. Често отговаряше не на място и забрави да провери важен за него резултат от един анализ, докато не го подсетиха, а като разглеждаше подадената му мензурка, я изтърва и тя се счупи. Такова нещо никога не бе се случвало в спокойната и акуратна работа на професора и затова сътрудниците от Института по експериментална медицина учудени гледаха шефа си — не можеха да разберат какво става с него.
Куприянов много често отиваше до прозорците и дълго гледаше някъде нагоре. Като се откъсваше от тези странни наблюдения, той въсеше чело — личеше, че някаква натрапчива мисъл не му дава покой.
Понякога дълго се замисляше и ако през това време му зададяха какъвто и да било въпрос, той се сепваше и молеше да повторят въпроса. Явно мислите му бяха далеч от института и от обикновената му работа.
— Да не би да е болен? — шепнеха си помощниците му.
Пьотър Широков, старши асистент и любим ученик на Куприянов, издебна минута, когато професорът беше сам в кабинета си, и най-предпазливо го посъветва да прекъсне работата и да се прибере у дома си, защото явно не се чувствува съвсем добре.
— Здрав съм — сухо му отговори Куприянов.
Младият човек се смути.
— Съвсем съм здрав — повтори професорът. — Наистина днес съм малко разсеян. През всичкото време ме занимава една мисъл. — Той втренчено погледна асистента в лицето и неочаквано попита: — Вие как мислите, Пьотър Аркадиевич, дали на Марс има разумни същества?
При този съвсем неочакван въпрос по лицето на младия учен се изписа тревога.
— Вижте какво… — запъвайки се, отговори той. — Аз всъщност… Досега… Аз изобщо не съм мислил върху това.
— И аз — каза Куприянов. — Но днес този въпрос не излиза от ума ми. Вие къде живеете? — зададе той пак неочакван въпрос.