По цели часове гледаше загадъчното кълбо и смели мисли назряваха в главата му. Присвиваха се тъмносините му очи, сякаш се стремяха да проникнат през металическата обшивка на звездолета. Сам той се страхуваше от мислите, които все по-често и по-често се пораждаха в ума му, но упорито се връщаше към тях и те започнаха да му се струват осъществими. Сърцето му туптеше радостно и тревожно, нетърпението му ставаше по-силно, неизвестността — по-мъчителна.
Като мислеше постоянно все за това, той най-сетне намери, както му се струваше, сигурен начин да разреши загадката.
Щом получи одобрението на по-възрастните си другари, той като момче хукна из лагера да търси командира на полка.
Остроумната идея на Широков се хареса на всички.
— Браво! — още веднаж каза Щерн.
Десетте минути, през които учените чакаха подполковника, им се сториха много дълги.
— Как на никого досега не дойде на ум тази проста мисъл — вметна Лебедев.
— Простите мисли често се оказват най-трудни — обади се Лао Сен. Широков, отивайки при Черепанов, сигурно бе казал на някого за предстоящия опит и участниците в експедицията един след друг бързаха към палатката на Куприянов.
Скоро дойде и командирът на полка.
— Прожекторната уредба винаги е готова — отговори той на въпроса на професора.
— В такъв случай да вървим.
Както и първата вечер всички се струпаха около камиона.
Беше още съвсем светло, но Куприянов и Щерн разчитаха, че екипажът на звездолета все пак ще забележи лъча на прожектора. Нямаха търпение да чакат съвсем да се мръкне.
— Може би спят — предположи някой.
— Или не гледат насам!
— Сега ще разберем — каза Куприянов. — Започвайте!
Светна прожекторът — и седем кратки лъча се удариха в белия корпус на кораба.
Всички мълчаливо чакаха. Чуваше се само неспокойното им дишане. Минутите минаваха, но лъч в отговор не се появяваше.
— Не са забелязали — каза Щерн. — Трябва да повторим.
Едва изрече тези думи и от кораба дойде отговор. Блесна светлината на прожектора му и угасна.
— Един! — каза Куприянов. — Нима утре?
— Струва ми се, че това е само молба да повторим — рече Широков. — Не са успели да преброят сигналите.
— Да, сигурно е тъй — каза Щерн. — За тях е било съвсем неочаквано.
— Повторете — обърна се Куприянов към подполковника.
Отново седем пъти светна и угасна лъчът на прожектора. И тутакси космическият кораб отговори.
Дванадесет пъти!
— Дали това означава, че те ще излязат след дванадесет дни от приземяването си или след дванадесет дни, броени от днес? — попита Лебедев.
И сякаш чул въпросът му, лъчът замига пак.
Деветнадесет пъти!
— Ясно! — каза Куприянов. — Пратете им един лъч в знак, че сме разбрали.
Прожекторът постави кратка точка.
— Цялото земно кълбо ще ви бъде извънредно благодарно, Пьотър Аркадиевич — каза Щерн.
— Те ще излязат на петнадесети август. Трябва незабавно да съобщим на целия свят — каза Куприянов.
Нощно произшествие
На четвърти август около пладне в лагера пристигна колата на секретаря на обкома. Козловски идваше често и всеки път пристигането му внасяше нещо ново в живота на участниците в експедицията.
Всички бяха обикнали много секретаря на обкома за старанията му, за любовта към хората и за добрия му, отзивчив характер и се радваха, когато го виждаха в лагера. Само Широков с тревога посрещаше пристигането на познатата сива кола. Козловски безмилостно му се караше и за най-малката немарливост. Комендантът добре помнеше предупреждението на секретаря и не се съмняваше, че ще си получи заслуженото, ако не изпълнява добросъвестно задълженията си.
Щом видя пристигащата в лагера кола, Широков побърза да я посрещне, но отивайки към нея, загрижено проверяваше дали някъде няма нещо нередно. Лагерът обаче блестеше от чистота.
От другата страна към колата дотича дежурният по полк, който също като Широков зорко и тревожно оглеждаше наоколо. Той по военному отчетливо рапортува.
— Добре! — каза Козловски, като научи, че всичко е благополучно и че в лагера няма болни. — Ами при вас? — обърна се той към Широков.