— Всичко е в пълен ред, Николай Николаевич.
— Така ли? Значи, подготовката за работата с гостите е завършена?
— Още не е.
— Нали казвате, че всичко е в пълен ред — усмихна се Козловски. — Ама вие сте юнак! — неочаквано добави той, като силно стискаше ръката на коменданта. — Как ви хрумна?
Широков разбра, че секретарят на обкома говори за вчерашния разговор с кораба.
Козловски видя Куприянов и бързо се запъти към него.
— Професоре — каза той, ръкувайки се, — много съм ви сърдит. Защо не ми се обадихте, че сте получили такава важна телеграма?
— Каква важна телеграма? — учуди се Куприянов.
— Че в лагера ще пристигнат чужденци.
— Не съм получавал такава телеграма.
— Е, тогава добре. Смятайте се оправдан. А пък аз вече получих.
Козловски извади от джоба си и подаде на Куприянов телеграфна бланка. В същия момент дойде дежурният радист и даде на професора току-що получена радиограма.
— Ето я — каза Козловски.
Така и беше. Радиограмата съобщаваше, че скоро в лагера пристигат трима западни учени и петима журналисти от онези, на които правителството на СССР бе разрешило да посетят лагера. Чужденците щяха да пристигнат на дванадесети и началникът на експедицията трябваше да ги посрещне, да ги настани и да им осигури всичко необходимо.
Загрижен от това известие, Куприянов погледна мълком Козловски.
— Да се посрещнат, настанят и снабдят с необходимото, не е трудно — каза секретарят на обкома. — Ще опънем още две палатки и готово! Друго е трудното…
Той взе радиограмата от ръцете на Куприянов и внимателно я прочете.
— В телеграмата, която аз получих, няма имената им — каза той, — а тук ги има. Чарлз О’Кели, директор на Кеймбриджката обсерватория; действителният член на Френската академия на науките, професор по биология Линиел; Густав Матисен, професор в Стокхолмския университет…
— Също биолог — добави Куприянов.
— И петима кореспонденти: Лемарж — на агенция „Франспрес“, Дюпон — на агенция „Ройтер“, Браунъл — на агенция „Юнайтед прес“, Хелбах — на агенция АДН и Ю Син-чжоу — на агенция „Синхуа“. Това са първите лястовички. Ще долетят и други. Ю Син-чжоу, разбира се, не влиза в сметката — добави Козловски, — ама с останалите ще трябва да сме нащрек.
— Опасявате ли се от нещо, Николай Николаевич?
— Ами вие не се ли опасявате? — Козловски вдигна очи към професора. Изразът им беше твърд и студен. — Защо са сметнали за необходимо да пратят тази телеграма не само на вас, а и на мен, и то на мен дори по-рано, отколкото на вас?
— Тези хора сигурно са проверени.
— От кого и как са проверени?
— Но защо тогава са им разрешили да дойдат?
Козловски с досада сви рамене.
— Професоре, вие не сте ли чували за „желязната завеса“? — попита той. — Нима не разбирате, че не бива да затваряме вратите? Предоставете гостите на мен и аз ще имам грижата за тях във всяко отношение.
Той взе радиограмата и тръгна. Куприянов видя, че повика Черепанов и двамата дълго разговаряха.
Когато се срещна с Щерн, Куприянов му разказа всичко. Старият астроном посрещна много сериозно тази новина.
— Николай Николаевич, разбира се, има право. Ние често забравяме, че живеем в капиталистическо обкръжение.
— Нима може да се стигне до такава низост, че да се посегне на звездолета и на екипажа му? — натъжи се Куприянов.
— Помните ли защо именно вас назначихме за началник на експедицията? — вместо да му отговори, го попита Щерн. — Нали именно за това! Ние мислим за здравето на нашите гости, а някой друг може да мисли тъкмо обратното.
Куприянов седна до масата и подпря главата си с ръка:
— Безумна мисъл!
— Безумна, Михаил Михайлович, наистина безумна. Но за съжаление… Какво да се прави? След време подобни мисли няма да идват на никого в главата.
— Мерзост! Долетели са при нас като при братя, а пък ние…
— Да речем, не „ние“, а „те“. Защо да обобщаваме така понятията? Но вие не се безпокойте, Михаил Михайлович! Козловски ще направи всичко необходимо. Той е деен и умен човек. Всичко ще бъде благополучно.
— Аз ни най-малко не се съмнявам. Огорчава ме самата вероятност…