— Това са именно фантазии! — усмихна се Щерн. — Впрочем време е да спим — добави той.
— Напоследък никак не мога да спя! — въздъхна Куприянов. — Дано по-скоро…
— Най-скучно е да чакаш влак — каза Козловски, — а нашето положение съвсем не е по-добро. По-рано, когато още не знаехме в кой ден ще излязат, беше някак по-леко. Все си мислехме: може утре! А сега не ни остава нищо друго, освен да броим дните…
— Защо временно не излизат в някакви херметически костюми?
— Мога да ти отговоря с думите на Широков, с когото разговарях преди няколко дни на тази тема. Той предполага, че или нямат такива костюми, или пък не излизат, защото се страхуват да пропуснат в кораба си въздуха на Земята.
— Логично съображение — забеляза Щерн.
— Щем не щем, трябва да чакаме — каза Куприянов. — В случая нищо не можем да направим.
Забързан, при тях дойде Широков.
— Михаил Михайлович — развълнувано започна той, — спрете ги. Забранете им да правят това.
— Кого да спра? Какво да забраня?
— Аверин, Смирнов и Манаенко. Намислили са да идат при кораба и да отсекат късче метал от обшивката му, за да го подложат на анализ. Случайно чух разговора им.
— Може ли такова безобразие! — разгневи се Куприянов. — Като малките деца. Ще им кажа още утре сутринта.
— Как утре? Те са намислили да вървят сега.
— Сега ли? През нощта?
— Чух, когато Манаенко казваше, че вие в никакъв случай няма да им позволите, но че трябва да го направят и най-добре ще е през нощта. Интересува ги какъв е този метал.
— Възмутително! — каза Куприянов.
— Резултат от ненаситното любопитство на учените — обади се Козловски. — Но аз ги разбирам. Къде тръгнахте? — попита той, като видя, че Куприянов се запъти към лагера.
— При тях, разбира се!
— Не им пречете, Михаил Михайлович. От тая работа и тъй и тъй нищо няма да излезе. Забравихте ли, че има охрана?
— Наистина. Нека вървят! Ще им послужи за урок. Да идем в караулното помещение.
Когато началникът на експедицията и спътниците му влязоха, дежурният офицер стана на крака.
— Другарю лейтенант — обърна се към него Куприянов, — сигурен ли сте, че никой не може да мине през охраната и да стигне до кораба?
— Напълно съм сигурен, другарю Куприянов.
— А какво ще направи часовият, ако види, че някой иска да се приближи до кълбото?
— Ще го спре и ще даде светлинен сигнал — отговори лейтенантът.
В никакъв случай той не можеше да се сети какво е дало повод да го „изпитват“ така, но се чувствуваше задължен да отговаря на въпросите на професора.
— А часовият няма ли да употреби оръжие? — продължи Куприянов.
— Не, защо! Разбира се, ако не му се подчинят…
— Не се тревожете, Михаил Михайлович! — каза Козловски, като забеляза на лицето на Куприянов явно безпокойство. — Да не са деца!
— Не, не! По-добре да не допускаме това. Пьотър Аркадиевич — обърна се Куприянов към асистента си, — изтичайте, драги, при тях в палатката и им кажете, че забранявам. Чувате ли? Забранявам! Категорично!
След пет минути Широков се върна. През това време Козловски разказа на лейтенанта, че са решили, за да проверят бдителността на караула, да пратят при кораба трима души. Офицерът мълчаливо се усмихна.
— Аверин и Смирнов ги няма в палатката — каза Широков. — Манаенко не знае къде са. Когато му предадох вашата заповед, той отговори, че изобщо не е имал намерение да ходи при кораба. А ония двамата вече са отишли.
Куприянов изскочи от палатката.
Луната се беше скрила и наоколо бе непрогледен мрак. Професорът и другарите му напрегнато се ослушваха, но навред цареше ненарушавана от нищо тишина.
— Никога няма да си простя, че не ги задържах навреме — каза Куприянов.
— Нищо няма да им се случи — успокои го лейтенантът, който бе излязъл след тях. — Ще ги спрат и нищо повече. Ще трябва само да постоят с вдигнати ръце.
— Бих искал да видя тая картинка — засмя се Щерн.
Минаха десетина минути и откъм пътя като червена искра заблещука светлинка.
— Сигналът, другарю лейтенант! — доложи часовият, който стоеше на пост пред палатката.
— Виждам — отговори офицерът. — Отивам!
— И ние идваме — каза Куприянов.