Черепанов и Василиев мълчаливо кимнаха.
— Трябва да им помогнем — продължи Козловски. — Настоятелно ви моля да не се издавате, че знаете чужди езици. Вие двамата владеете английски. Аз добре зная френски. И така, другари, внимание, внимание и още веднаж внимание. Вслушвайте се във всяка дума. Старайте се да доловите тайния смисъл и на най-незначителната фраза. На всяка цена трябва да се осуети злодейският замисъл, ако той наистина съществува. Да не се допусне нещастие. Това е наш партиен дълг. Разбира се, този наш разговор трябва да остане в тайна.
Куприянов, Щерн, Козловски и Лебедев тръгнаха да посрещат гостите. Полето, на което преди една седмица се бяха спуснали самолетите на експедицията, през тези седем дни се беше превърнало в истинско уредено летище. Край насипа на железопътната линия бе построен перон, а до него — сграда за персонала. Имаше и малка къщичка за началника на летището, и караулно помещение. Полето бе оградено; на висок пилон се развяваше знаме.
Козловски само се усмихваше, като видя учудването на спътниците си.
— Това място е историческо — каза той. — То е известно по цялата земя. Значи, трябва да му придадем подобаващ вид. А когато корабът отлети, ще издигнем на мястото на приземяването му паметник.
— И когато ние построим звездолет, той ще се отправи в първия си рейс оттук — подхвана Щерн.
— Точно така. Тук ще бъде ракетодрумът.
Началникът на аерогарата излезе да ги посрещне и те се учудиха, като видяха, че той бе щурманът на ескадрилата, с която долетяха.
— Как попаднахте тук, приятелю? — попита го Куприянов.
Летецът радостно поздрави професора и спътниците му.
— Сам пожелах да ме изпратят тук — каза той, — за да бъда по-близо до космическия кораб.
— А защо не дойдохте да се видим?
— Нямах време. Но сега, когато летището е готово, непременно ще дойда. Много ми се иска да видя кораба.
Не се наложи да чакат дълго. След двадесетина минути над полето се появиха два самолета и един след друг кацнаха на летището. Пръв излезе академик Неверов.
— Не можах да се стърпя! — ръкува се той с Куприянов. — Моля да ме приютите. Готово ли е всичко при вас за посрещането на гостите? — загрижено попита той.
— Според възможностите ни, Александър Николаевич. Нашият лагер не е курорт.
Освен председателя от самолетите излязоха още тринадесет души. Куприянов се намръщи.
— Съобщиха ми само за осем.
— Седем са кореспонденти. Трима са учени със секретарите си.
Астрономът Чарлз О’Кели се оказа висок човек. На лице и по фигура изглеждаше млад, но дългите му побелели коси издаваха възрастта му. Сивите му очи бяха умни и проницателни. Когато се ръкуваше с Щерн, той му каза няколко любезни думи.
Жорж Линиел, дребен, небрежно облечен старец с гладко избръснато сбръчкано лице, радостно поздрави професор Лебедев и тутакси подхвана с него оживен разговор. Те се бяха срещали и по-рано и се познаваха.
Професор Матисен бе типичен швед. Едър, с румени бузи, рус, стиснал лула със здравите си бели зъби. Той енергично се ръкуваше с всички и радостно се усмихваше.
Четиримата кореспонденти — Лемарж, Хелбах, Дюпон и Браунъл — бяха млади енергични мъже; на първо време човек трудно можеше да ги различи. Те незабавно се заеха с фотоапаратите и фотографираха всичко, каквото имаше на летището.
Ю Син-чжоу скромно стоеше настрана с двамата московски кореспонденти. След като се ръкува с всички, веднага пак се отдръпна настрана. Тесните му очи внимателно наблюдаваха хората наоколо.
От самолетите свалиха багажа, който се оказа доста обемист.
— Повиках двете коли — рече Козловски. — Нека тримата секретари и нашите кореспонденти да почакат тук, а вие с останалите отивайте в лагера. Аз ще се позабавя.
— Къде да настаним председателя? — попита Куприянов.
— В нашата палатка. Тя е достатъчно голяма. Казах на Широков да приготви всичко. Той има запасни легла.