Та нали ако наистина на Земята е долетял космически кораб, това ще повлече след себе си пълно сгромолясване не само на старите идеалистични възгледи за света, но и на много научни „истини“ за обитаемостта на планетите от слънчевата система.
Колкото и да бяха неосведомени по въпросите на астрономията, Куприянов и Широков все пак знаеха, че науката смята Марс и Венера за необитаеми, още по-малко другите планети. Долитането на кораб с марсианци или жители на Венера ще докаже, че дори в други, съвсем различни от съществуващите на Земята природни условия може да се развие разумен живот и дори да изпревари земния.
И двамата мълчаха, отдадени на мислите си.
Пред главния вход на обсерваторията бяха спрели няколко коли. Куприянов позна по номера светлосивата кола на професор Лебедев. Значи, и той е пристигнал тук.
До входа плавно се приближи още една кола и от нея слезе добре познатият на Куприянов професор Лежнев — известен лингвист, чиито книги по история на езика се ползуваха с голяма популярност. Той беше много висок на ръст, дебел и тромав. Кимна, стисна ръка на Куприянов и като си поемаше дъх, каза:
— И вие ли сте тук?… Какво нещо!
Заедно с него бе пристигнал и един китаец на средна възраст, с големи рогови очила. Той бегло огледа Куприянов и Широков и мълчаливо тръгна нагоре по стълбата.
— И вас ли ви повика Щерн? — попита Куприянов.
— Не! Обадиха ми се… по телефона… от Министерския съвет. Помолиха ме незабавно да се явя… в обсерваторията… не зная защо.
След всеки две-три думи той шумно си поемаше дъх и бършеше лицето си с кърпа. Въпреки горещия ден беше с палто.
— Не ви ли е горещо? — съчувствено го попита Широков.
— Дори много горещо… но жена ми… се бои да не се простудя.
— Навличането е най-сигурният път към простудата — вметна Широков.
— Да, така казват… лекарите. Но жена ми… не им вярва.
Куприянов се засмя, а Широков само сви рамене.
Влязоха в просторно, облицовано с бял мрамор фоайе, покрай стените на което имаше ниски пейки, тапицирани с червено кадифе.
Един сътрудник на обсерваторията се приближи до тях и ги покани да се качат на третия етаж, в кабинета на директора.
— Можете да използувате асансьора — каза той.
Дори Лежнев се отказа от това предложение. Вътре в обсерваторията бе хладно и никой нямаше желание да влиза в задушната кабина. Бавно тръгнаха нагоре.
Куприянов нито веднъж досега не беше идвал тук и разкошната архитектура го смайваше на всяка крачка. Обсерваторията приличаше на дворец. Беше построена неотдавна и с нея заслужено се гордееше не само Москва, но и целият Съветски съюз.
— Манастирът не е според монаха — каза Лежнев.
Куприянов си спомни неугледната външност на Щерн и неволно се усмихна.
— А да погледнете телескопите, които са монтирани тук — каза Лежнев. — Астрономите от цял свят не са виждали подобно нещо. Най-хубавата обсерватория в света!
— Вие идвали ли сте тук? — попита Куприянов.
— Идвал съм отговори шишкото. — Имам слабост към астрономията, а Семьон Борисович поощрява моите „слабости“.
Когато влязоха в огромния директорски кабинет, облицован с байцван дъб, там вече имаше дванадесетина души. Бяха насядали около масата, покрита с тъмномалиново сукно. Академик Щерн бързо крачеше из кабинета, сложил ръце отзад. Тук беше и китаецът, който пристигна с Лежнев.
— Е, най-сетне се събрахме — каза Щерн. — Сядайте, нямаме време за губене.
Тук освен астрономи Куприянов с учудване видя големи учени от най-различни специалности, които нямаха пряко отношение към науката за небето. Имаше биолози, химици, енергетици и езиковеди. Видя дори един познат географ.
Куприянов седна на един свободен стол, недоумявайки какво съвещание ще става тук. Когато Щерн го повика по телефона, той предположи, че астрономът просто иска да му покаже през телескопа блестящата точка, която бяха наблюдавали сутринта. Дори ако точката наистина бе космически кораб, защо е все пак това съвещание?…
Щерн се приближи до масата и почука с молива си. Разговорите веднага секнаха и всички обърнаха глави към него. И младите, и старите лица еднакво изразяваха нетърпение и любопитство.