— Всички сме имунизирани. — Джералдин, изглежда, се сърдеше на Джайлз, задето не ми е казал. — Чрез ваксинация.
Аз се окопитвах:
— Никога не съм била имунизирана
— Беше, беше, скъпа Теди. В Ню Орлеан. От мен. Припомни си. Току-що си дошла в съзнание в една спалня на „Джефърсън армз“, на хвърлей място от комплекса „Уогьргейт“. Забелязваш синина в свивката на лявата си ръка. Питаш ме какво е това. Казвам, инжектирах ти успокоително. Е, това не бе успокоително, а антитоксин, към който ти прояви, сега мога да го призная, почти фатална реакция. В продължение на два дни бе толкова болна, че аз се страхувах, противна мисъл, да не те загубим. Но за щастие ти се отърва и ... ерго, сега си тук.
— Така се радваме! — В трепкащата светлина на свещите Лакшми повече от всякога приличаше на някоя оживяла богиня на любовта. Но после, когато ме поздрави с това, че съм една от петимата останали живи на земята, обзе ме чувство на давещ се — чух собствения си като идващ изпод водата глас да пита защо е толкова сигурна, че няма други оцелели, опитах се да не чуя (но чух) отговора на въпроса си.
‘ — Ние сме почти сигурни. — Главата на Джайлз преустанови неприятното си клюмане. — Но „почти" никога не е достатъчно. За да бъдем съвсем сигурни, аз всеки ден ходя в главното студио на „Ей-Би-Си“ в Рокфелеровия център. Прослушвам света за радиосигнали. До днес няма такива. За пръв път от времето на Маркони ветровете от четирите краища на земята не носят едничко човешко послание.
— Колко бързо — каза Лакшми с поглед върху Калки — започна Златният век.
— И колко бързо — каза Джералдин — свърши векът на Кали.
— Аз сънувам — каза Калки, загледан право в мене. — Сънувам един нов свят и ние сме единствените хора в него.
— Засега — каза Лакшми.
Мисля, че тогава потънах до морското дъно. Нищо повече не помня от тази вечер.
2
Миналия юли времето в Ню Йсгрк бе необичайно хубаво. Искам да кажа, нормално. Нямаше нехарактерни бури. Климатичните аномалии от последното десетилетие като че бяха спрели. Беше ли Ледниковият период (или Парниковият период) започнал да отстъпва сега, след като бе престанало замърсяването на атмосферата, причинявано от човешката дейност? Твърде рано, за да се отговори. Но небесата са ясни и времето в северното полукълбо като че ли се променя към по-добро. За чие добро? Един въпрос, на който е трудно да се отговори. Изучавам метеорология.
През юни и юли посвещавах Джералдин и Джайлз в тайните на „Дк—10“. Въпреки че заучаваха бързо, тревожеше ме мисълта, че ще пътувам около света с двама непрофесионални членове на екипажа. Но аз не бях имала пред вид, че без въздушния трафик излитанията и кацанията нямаше да представляват проблем. По очевидни причини излитам и кацам само денем. През по-голямата част от времето съм на ръчно управление. С карта на коленете. Както е летяла Амелия.
Нещо любопитно — винаги когато се насоча за кацане, продължавам да включвам радиото и чакам инструкции, които не идват.
Калки ни откара до летището. Вече бяхме свикнали със спрелите коли и купчинките дрехи, съдържащи онова, което започнахме неутрално да назоваваме „останки“. Към третия месец останките вече не гниеха и започнаха да се показват бели кости. Мога да ... (дай думата, Вайс!) ... приема по-лесно костите, отколкото изоставената плът. Но нали човек може да свиква с всичко, дори с ужаса на дълбоката нощ, с тишината.
Трябва да призная нещо отвратително. Някъде към края на юни се насилих да обикалям из стаите на „Шери Нидърленд“ и да гледам какво бе останало от толкова много хора. Повечето седяха пред телевизорите. Гледали бяха Калки. (Джайлз изчисли, че последната оценка на Калки по скалата на Нийлсън била 49,0. Най-висока за всички времена. Имайте доверие на Джайлз.) От време на време отварях портфейли. Разглеждах кредитни карти. Не знам защо. Може би търсех някого когото познавам. По начина, по който постъпва — постъпваше — човек на прием, даван от непознат. Но не познавах никого от гостите на хотела освен Ралф Дж. Демън. Беше вицепрезидент на „Локхийд“. Срещала го бях два пъти. На въздухоплавателните изложби. Беше тъп. Неизвестно защо се намираше на пода на един килер.
В повишено настроение Калки фучеше по улиците, обикаляше на зиг-заг изоставените коли. Лакшми бе бясна. Но той се държеше като дете с нова играчка.
За моя изненада ние се добрахме до летището без едничко произшестве. Насочих Калки към един „Дк—10“ на „Суисеър“, който използувах.