Зловещо усещане, всеки път да се движиш по средата на пистата, със самолети отляво и дясно в различните стадии на товарене и разтоварване. Няколко се бяха разбили при излитане и кацане — пилотите им бяха свършили по средата на маневрата.
Лакшми целуна веекиго за довиждане. Калки се ръкува.
— Свързвайте се с нас всеки ден — каза той. — Използувайте кутията. — Лакшми и аз заедно бяхме инсталирали едно специално средство за връзка — отчасти телефон (международният телефонен кабел все още действуваше) и отчасти радио.
— Утре се местим в „Стейт Реджис“. — Лакшми бе непоколебима. Тя никога не бе харесвала „Шери Нидърленд“. Макар Калки да се бе противопоставил на местенето, Лакшми постигна своето.
— Иска да е по-близо до салоните на „Елизабет Ардън“. — Калки се ухили. — Да не творим за „Сакс“.
— Да, но все пак ще бъдете на изстрел разстояние от „Абърюомби“ и „Фич“.
От Края насам Калки бе събрал гигантска колекция от огнестрелно оръжие. Лакшми не бе доволна. Оръжията я изнервяха. Не можеше да разбере защо толкова му харесваше да стреля по мишени в Сентрал парк. За щастие се бяха разбрали, че няма да застреля никое живо същество. Птиците, катеричките, зайците бяха забранени. Защото, както каза Лакшми, „това е техен свят сега“.
— Както и да е - каза Калки, — телефонният номер си остава същият, където и да се местим. — Всички решиха, че това е смешно. Най-малкото, всички се засмяха.
Качихме се в самолета. Потеглих. Калки и Лакшми ни махаха. Знаех, че и Калки, и Лакшми биха искали да дойдат с нас. Но не можеха. Ако се разбиехме, човешката раса щеше да свърши. Излизаше, че три пети от населението на света е на борда на самолета ни.
Бях неспокойна, прелитайки Атлантическия океан с неопитен екипаж. Но късметът ни работеше. Времето по трасето бе добро. Видимостта, когато се приземихме в Париж — отлична.
Реагирам бавно — емоционално, искам да кажа. Бях се плъзгала съвсем по повърхността от Края насам. Гледах да се занимавам с нещо. Въобще едва-едва мислех. Нищо не чувствувах. Нищо. Не си и позволявах да чувствувам. Не си позволявах и едничка разходка по алеята на паметта. Не можех да понеса онова, което ми бе съдено да намеря в тази алея — бели кости. За кратко време в „Шери Нидърленд“ бях обмисляла самоубийство. Но какъв смисъл би имало? Същността на живота е да се живее. А аз бях жива. Не ми бе трудно да привикна към ролята си в Края. След като не бях знаела какво върша, не бях виновна за масовото убийство. Що се отнася до Калки и другите ... Как може човек да съди съдията, който е и палач?
В Париж започнах да реагирам ... емоционално. Да мисля. Да чувствувам. Даже да си спомням. Почти веднага започнах да се размеквам.
Но най-напред ще опиша стъпка по стъпка какво правихме, все едно, че съм автор на „Locus Solus“. (Дали някой ще чете френски след мен?)
Близо до пистата намерих чието ново „Пежо“. Празно, слава богу. И заключено. Отворих вратата. Всички бяхме станали експерти по отваряне на ключалки. Вдигнах капака. Съединих проводниците. Запалих колата. Дадох на Джайлз да кара.
— Бил съм тук и по-рано — каза той. — Чудесен град! Познавам всяка педя земя.
Два часа по-късно бяхме във Версай. Джайлз се разсипа да се извинява. Поех управлението. Карах до най-близката книжарница. Счупих ключалката (в Париж Краят бе дошъл в шест часа вечерта), снабдих се с един пътеводител „Мишлен“ и карта на Париж. Неизвестно защо в Париж и Версай бе имало по-малко пожари, отколкото в Ню Йорк.
Радвах се, че съм заета. Че използвам ръцете си. Че не мисля. Но това настроение не се задържа дълго. Всъщност свърши, докато карах през „Пои Ньоф“ и видях пред себе си ослепително зелените градини на Тюйлери в пищната им лятна одежда. Започнах да треперя. За щастие Джайлз и Джералдин гледаха към двореца Лувър, който Джайлз правилно идентифицира.
Спрях пежото пред позлатената статуя на Жана д’Арк на ъгъла с „Рю дьо Ри воли“. Докато излизахме от колата, бях поразена от благоуханието. Без въглеродния окис на милион коли въздухът на Париж бе като в гигантска градина. Всички бяхме очаровани. Дишахме дълбоко. После Джайлз започна да киха.
— Сенна хрема — каза той и продължи да киха, докато излетяхме отново. Но нито дори Джайлз и неговото кихане можеха да ми развалят красотата на един град, за който бях мечтала още от детство.
Хванати под ръка, Джералдин и аз вървяхме през градините на Тюйлери. Макар че цветните лехи бяха обрасли и имаха нужда от почистване, (розите цъфтяха, като че все още имаше грижливи градинари на земята, готови да ги подрязват и плевят, да ги поддържат. Джайлз ни остави в градините. Искаше да си вземе пури от „Дънхил“.