Чувствувахме се добре без него. Брахме рози. После седнахме на една пейка и погледнахме по „Шан Елизе“ към Триумфалната арка. Въздухът бе искрящ. Далечината гръмовна. Каквото и да означават тези определения, аз искам те да означават нещо необикновено красиво въпреки развалините. Ние виждаме, но не обръщаме внимание на ръждясали автомобили, скъсани дрехи, белезникави кости.
— Толкова е красиво, колкото си мислех — каза Джералдин.
— Да — отвърнах. И й разправих всичко. Как съм отлагала посещението на Париж, докато се влюбя. За нещастие любовта и Париж никога не бяха съвпадали. Сега бе твърде късно. Поне за Париж. Избухнах в позорни сълзи. На самосъжаление.
Джералдин бе нежна, мила. Мисля, че и тя хлипаше. Помня, че се държахме една за друга дълго време и се разделихме чак когато чухме кихавица от близкия безистен на „Рю дьо Риволи“.
— Предлагам да се настаним в „Риц“. — Димът от пурата на Джайлз образуваше кръгове в ухаещия на рози въздух. — Ей тук зад ъгъла е. И естествено, всички отсядат там. — Това му се стори много забавно. На мен не толкова. — Освен това е близо до всички магазини, музеи ... — Бърборейки, Джайлз ни изведе на площад „Вандом“.
Бърборейки, Джайлз ни придружи край останките ла портиера пред главния вход на „Риц“ и във фоайето; Сетих се за Пруст. За Албертил.
Бърборейки, Джайлз ни заведе в бара.
— Най-изключителният бар в Европа, момичета! — Показа ни на коя маса за пръв път е видял Хемингуей, Дитрих, Уиндзърови.
Направих всичко възможно да залича миналото и за известно време възможното вършеше работа. Джайлз ни приготви мартини, докато Джералдин намери малко остарели картофи — чипс, и бадеми в килера. Почистих една ъглова маса. Барът е бил претъпкан. Било е шест часът и Tout Paris си е пиел аперитива. После си спомних, че cinq a sept2 3 беше времето, в което парижани правеха любов, а американците се напиваха. Проверих паспортите, личните карти и видях, че съм права. Почти всичките последни клиенти в бара на „Риц“ в шест часа на трети април са били чужденци.
Докато си мислех за французите, правили любов, когато е дошъл Краят, започнах отново да изкризвам. Спаси ме джинът без лед. Електричеството бе спряло завинаги в града на светлината. Дори и така, бях благодарна за питието. Благодарна бях дори за Джайлз. Той нямаше въображение. Джералдин имаше. Тя разбираше какво изживявам. Непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи.
— Не можех да си позволя „Риц“, когато бях млад. — Джайлз се размекна. — Беше веднага след Втората война. И точно преди да постъпя в медицинския факултет. Дойдох в Париж през лятото на четиридесет и осма. Заставах ей там в края на бара и пиех „Перие“, и наблюдавах блестящите хора. Жалко е, че вие, момичетата, сте пропуснали ония дни.
— Е — казах аз, — по-добре късно, отколхото никога. — Това прозвуча по-свирепо, отколкото бях искала.
— Миналото — каза Джайлз, отказвайки се от бърборенето — е една илюзия. Един изрисуван театрален фон. Нищо повече.
— Това не са илюзорни неща — казах аз, като докосвах шейкъра за бакара на масата. Масата. Чашата.
Джералдин смени темата:
— Нека видим дали водата още тече в баните. Ако не тече, аз ще се изкъпя в Сена.
За щастие в крановете имаше достатъчно вода за по един студен душ. След това събрахме свещи да си осветим стаите. Всеки от нас постоянно носеше електрическо фенерче. Законите за оцеляването в един мъртъв свят са сложни и, слава богу, разсейващи.
Джайлз настоя да отидем в „Максим“. Докато пресичахме „Плас дьо ла Конкорд“, разбрах, че няма град, красив като Париж, дори и в смъртта.
Беше залез слънце, когато стигнахме „Максим“. Имаше естествена светлина, колкото да освети залата „Бел епок“. Макар Джайлз да искаше да ни приготви вечеря в прочутата кухня с каквото все още можеше да се намери, Джералдин и аз настояхме да отидем някъде другаде. Прашният блясък бе като в гробницата на Тутанкамон.
На „Плас дьо ла Мадлен“ разучихме пътеводителя на Мишлен. Залязващото слънце оцветяваше всичко в розово. La vie en rose, enfin. Избрахме си един треторазряден ресторант на остров Сент Луи — беше прочут с дивеча си и, както ни напомни Джайлз, дивечът се запазва без охлаждане. Ресторантчето бе малко, очарователно. Всички маси бяха приготвени за вечерящи, които въобще не бяха вечеряли. Увехналите цветя във вазите бяха единственият намек, че нещо се е случило.
Джайлз ни приготви превъзходна вечеря от фазан и съдържанието на консервени кутии и буркани/Тримата изпихме пет-шест бутилки бургундско. Възхищавахме се от вида на „Нотр-Дам“ в лунната светлина. Гледахме сивосребърната река да тече под нас. По време на кафето една празна баржа се плъзна надолу.