За какво говорехме? Не си спомням, което означава, че не сме дали на миналото да шавне. Освен на Джейсън Маклауд. Някак си се спомена името му. Въпреки тройното си агентство той бе служил добре на Калки. Убил бе актьора в „Медисън скуеър гардън“ не за „Чао Чоу“, а за Калки. И Джайлз му бе платил за това в оня последен ден на борда на „Нараяна“. Защо, попитах аз, Калки е искал хората да мислят, че е убит?
— Защото — Джайлз запали дълга кубинска пура (колко ли ще издържат?), — ако по онова време не се смяташе, че Калки е мъртъв, имаше опасност наистина да бъде убит от „Чао Чоу“. Също и Джони Уайт стягаше примката около му ...
— Но най-важното — каза Джералдин, разбрала че всичко това не ми харесва, — трябваше да има едно последно изпитание. Тези, които смятаха, че Калки няма да се върне, бяха загубени.
— Тези, които смятаха, че ще се върне, бяха също загубени.
— Не — каза Джералдин. Звучеше категорично. Мисля, че вярваше, Каквото казва. — Те ще се върнат. В други форми ...
Оставих нещата, каквито са си. Това не бе любимата ми тема. Намеси се Джайлз.
— Една разходка на лунна светлина — предложи той. — От единия край на Париж до другия!
Карахме пиянски по празни улици. Луната растеше. Небето бе ясно и пълно със звезди. Въздухът... рози. Тишината — ужасна. В лунната светлина куполът на „Инвалидите“ изглеждаше като череп с игла от спринцовка на върха.
В хотела Джайлз предложи да му правя компания за последната чашка. Аз съм напълно убедена, че ме е насилил в Ню Орлеан. Също така съм напълно убедена, че съзнателно повторение няма да има.
Казах му „лека нощ“ и взех последната чашка с Джералдин. Пихме топло шампанско на светлината на свещите. През прозореца колоната на Наполеон не оставяше съмнение за своята мисия.
Казах колко подтисната съм била. Признах ужаса от случилото се. Джералдин бе сърдечна, готова да помогне. Тя бе и твърда като (или може би здрава — духът на X. В. В.?) кремък.
— Погледни нещата така — каза тя, когато аз най-подир спрях. — Те имаха един чудесен край. Бърз, безболезнен. И най-хубавото от всичко — нищо човешко не е останало, за да ги оплаква.
— Освен нас.
— Ние не сме съвсем човеци.
— Аз се чувствувам твърде много човек.
— Не, ти си Съвършен учител.
— Не знам какво е това Съвършен учител. — И аз мога да бъда твърда. — Не знам кой е Калки. Освен дето е масов убиец...
Джералдин се изправи на крака. Вбесена:
— Не казвай това! Той не е, защото... той е. Това е всичко. Така е било предопределено от началото на времето. Той дойде, за да постави край. И го направи.
— Направи край — съгласих се аз.
— И едно начало.
В никакъв случай не бях сигурна, че Калки е бил предопределен от началото да прави било край, било начало, но бях положителна, че от началото на времето Джералдин и аз сме били определени чудесно да си подхождаме.
После отидохме да спим. Призори се събудих. За пръв път проумях какво бе станало. Проумях, че съм била в кататонично състояние от април насам. Зачудих се дали няма да полудея или, което е по-лошо, дали не съм полудяла, без да разбера.
За пръв път си помислих за Арлин. Започнах да треперя. Напомних си, че тя щеше скоро да умре, и то с болки. Ремисията на левкемия не нищо пред самата неумолима мисия. Общо взето, Арлин има късмет. Спестено й бе отделението за безнадеждни случаи в „Седарс-Синай“. И все пак бях съсипана.
Освен това бях много доволна, че съм жива. На другия ден, докато Джайлз прослушваше ефира, Джералдин и аз тръгнахме да разглеждаме града. В „Сен Шапел“ издигащите се от пода до тавана стъклописни прозорци обръщаха вътрешността в пожар, като по този начин съответствуваха на настроението ни.
Следваща спирка — катедралата „Нотрдам“. В тържествения, сив централен кораб аз я попитах защо съм била избрана да оцелея. Щом започна обичайната песен и танц за Съвършеното учителство, аз я спрях:
— Не това е причината.
Джералдин се качи в епископския трон.
— Калки се нуждаеше от пилот — каза тя. Напредвахме.
— Да, досетих се за това в Катманду. — Светлината от розовите прозорци изпъстряше пода. Тишината, поне веднъж, бе удобна. — Но светът е — или беше — пълен с пилоти.
Джералдин ме гледа дълго. Изучаваше лицето ми като да беше барометър... който спада? Нямах представа какво би могла да види невидяно по-рано. После дойде първият въпрос:
— Кое е единственото нещо, което е общо за тебе, за мен и за Джайлз?