— Бедният Клод Леви-Строс5 — казах аз. — Сигурна съм, че би дал дясната си ръка да е с нас сега. — Не съм убедена, че това се стори смешно на Джералдин.
В Сидней домашни животни се скитаха по улиците. Кокошки имаше навсякъде. В резултат на това ония хищници, които обичаха кокошки, бяха също налице. Пред операта пасеше добитък. Джералдин снимаше. Водеше си бележки. Джайлз събираше и събираше. Аз карах самолета.
Небето над Лос Анжелис имаше цвета на идеален аквамарин. Нямаше вече смог. Нямаше вече нищо. Не исках да прекарвам тук нощта. Но Джайлз настоя. Искаше да посети и „Поло-бар“ в хотел „Бивърли хилз“. Заради едно време. Аз се присъединих неохотно.
Докато влизахме в хотела, си спомних за Морган Дейвис. За Арлин. За Ърл младши и децата. Започнах да губя почва. Тогава Джералдин ме хвана под ръка. Окопитих се някак си. В известен смисъл самата пълнота на Края правеше положението поносимо. Човек не може да жали всички. Може само някого.
Джайлз ни приготви коктейли. Бяха превъзходни. Неизвестно защо, в „Бивърли хилз“ все още имаше ток, така че намерихме лед. Понеже Краят бе дошъл в девет часа сутринта тихоокеанско време, в бара нямаше посетители. Но близката зала за хранене и паното бяха изпълнени с останките на ония, които са закусвали, докато са сключвали сделки, чели са търговските новини, обмисляли са телевизионни минисерии, които сега никога няма да бъдат направени.
Вечерта бяхме шокирани от нещо, което отначало помислихме за връщане или възраждане на човешкото население. Светнаха уличните лампи. Включени бяха лампите в градината. От „Бевърли хилз“ до Брентууд запламтя светлина. Но после разбрахме, че всичките тия светлини са се включили автоматично. Междувременно оросителите продължаваха да поливат онова, което е било морави, а сега бяха високи зелени джунгли.
Обадихме се на Калки и Лакшми във Вашингтон от ресторант „Бистро“.
— В Белия дом сме — каза Лакшми. Звучеше развълнувано. — Тук живеем. Чудесно е.
— И удобно — каза Калки.
— И уютно — каза Лакшми. — Ще останете възхитени.
— Освен това тук е възможно най-сигурно — рече Калки. Тъкмо се готвех да го попитам какво има пред вид, когато връзката прекъсна.
Нощувахме в хотел „Бевърли уилшайър“. Изпаднах в пиянска истерия.
На другата сутрин отпътувахме за летището и забелягахме още едно явление — Холивуд бе превзет от тропически птици за голямо удоволствие на Джайлз.
— Трябва да е имало ураган — каза той. — Няма друго обяснение. Те са били издухани дотук от... Гледайте! Има Conurus patagonus! Те са много редки. — Джайлз бе на кормилото.
— Гледай си пътя — каза Джералдин, нервна пътничка, меко казано. Карането сега винаги е рисковано, защото улиците на света напомнят автомобилни морги или бунища.
— Магазинът сигурно ти липсва — казах на Джайлз, като исках да му причиня страдание.
— Да — отвърна той. — Липсва ми. И ме е яд на себе си, задето не дойдох с вас, когато обикаляхте зоологическите градини. Можех да се върна в Ню Орлеан и да спася птичките си. Бедните. — После добави: — Бедната Естел.
Джераддин и аз се спогледахме. Джайлз очевидно притежаваше и по-нежна страна.
Радвах се, че напускам Лос Анжелос и всичките тия ярки птици, и всичките тия мрачни спомени.
Следобеда на тридесети юли пристигнахме пред главните порти на Белия дом. Калки и Лакшми дойдоха насреща ни ръка за ръка, като младоженци. Поздравиха ни топло като деня, който бе нажежен. Вашингтон е точно толкова тропически град, колкото и Ню Орлеан.
— Какво ще правим без климатична инсталация? — Джайлз мразеше горещината почти колкото мен.
— Имаме климатична инсталация — каза Лакшми. Във воднисто зеленото си сари тя наподобяваше собствената си персона от Катмаиду.
Но Калки бе в етап „пост-Катманду“ (Вайкунта?). Носеше къси панталони и поло. — В Белия дом има резервен генератор — каза той. — Така че разполагаме с електричеството, което ни е необходимо. Проверих и службата по осветлението. Ако искаме, има достатъчно гориво да осветим тази част на града за...
Калки бе прекъснат от силен рев откъм другия край на „Пенсилвания авеню“. Обърнахме се. От ъгъла на парк „Лафайет“ двойка лъвове се взираха любопитно към нас.
— От зоологическата — каза Калки кисело. — Благодарение ка Лакшми.
— Те са напълно безобидни — каза тя.
— Не разчитай на това. — Калки предложи всички да носим оръжие. — За всеки случай.
— Носим — каза Джайлз. И наистина носехме. Един от първите филми, които съм гледала, е ,,Ани, вземи си пушката“. Сега и Теди си бе взела пушката. Винаги съм мразела насилието. Убиването. Както и да е.