През шейкъра за Мартини проведохме една от тристранните си битки. Както винаги реших да не се виждам с когото и да било от двамата занапред. Те бяха направо страшни. Всеки по собствения си ужасен начин.
— Трябва да се прибереш. — Въпреки че второто мартини действуваше успокоително на нервите на Линър, териерската захапка си оставаше остра, както обикновено. — Децата имат нужда от тебе. Жестока нужда.
— Те вървят много добре, Линър — казах аз с повишен градус (нещо, което X. В. Вайс би описал като „топло“). — Благодарение на тебе. Благодарение на Ърл младши.
Гребнах кофа-две от дълбокото кладенче на моята неискреност и ливнах съдържанието на това далеч не самотно кладенче върху врага. Те го излокаха. Лицемерно или не, ласкателството няма грешка. Запуших им устата с хвалби.
Гледахме се любвеобилно един друг. Тогава Ърл младши разчупи магическото заклинание.
— Теди е без работа — каза той.
— „... в безкрайна синева, литнали във висините ..." — Линър запя марша на военновъздушните сили. Бремето, когато е следвала мъжа си от база в база през Втората световна война, е било щастливо за нея.
— Заминавам за Индия — казах аз. — Другата седмица.
Това прекъсна пеенето на Линър. Ърл младши премигна.
Казах им за срещата си с Морган Дейвис. Никой от тях не бе чувал за Кели или Калки, но от друга страна, те не бяха чували и за Хораций, Александър Поуп, Паскал, Дидро, Законът на Хайзенберг29 или ентропията. Животът им бе протичал успешно, отблъсквайки информацията. Те бяха табула раза, ако използуваме жаргона на науколозите.
Когато свърших, Ърл младши нанесе удара си:
— Линър — той винаги наричаше майка си по малко име, нещо, с което така и не успях да свикна — има рак. — Ужасът на това заявление изпълни стаята.-
— Точно така. — Линър изглеждаше много доволна от себе си. За редица хора ракът бе символ на обществено положение. Не и за мен. Аз откачам, ако намеря и една пъпчица по себе си.
— Всъщност, не знаем още дали е рак — продължи тя, като се зае с третото си мартини, в което плуваха мариновани лукчета. — Ще ме оперират в „Седарс Синай“ идущия вторник. Точно в седем сутринта. Тогава ще разберат. След биопоията ще разберат.
— Но това е ужасно — беше воичко, което можах да кажа.
— Знам. — Линър нахлузи някаква странна полу-усмивка, като че знаеше нещо, което не беше известно на нас. Пък може и да знаеше. — Мисля, че е от храната. Така стават тия работи. Няма достатъчно естествена целулоза в това, дето го ядем. Мисиз Хендън — помниш ли мисиз Хендън? От Шермън оукс? През август я оперираха от рак в гърдата и тя е сигурна ...
Казах на Ърл младши, че първата стотинка, която получа от Морган Дейвис и „Нешънъл сън“ ще пристигне направо за децата. От друга страна, не исках никое от тях да ходи на психиатър, защото не бяха луди. Но щяха да станат, когато някой от двамата пискуна докара нещата дотам с крясъците си по тях.
Ърл младши само присви устни и каза:
— Като се има пред вид какво им стори ти, не виждам как биха могли да се измъкнат от ненормалността.
Под звуците на това парче двамата изпълнихме няколко стъпки във валсово темпо, а Линър се оттегли в кухнята. Чувах я да говори с мисиз Хендън в отделението за безнадежно болни. Успях да се измъкна, преди да се е върнала в хола. Смъртта никога не ми е действувала възбудително. Нито водният спорт. Нито робството. Не съм Риба, а Везни.
3
Последните ми дни в Лос Анжелос бяха изтощителни. Морган Дейвис ми даде вестникарски материали за Кели — Калки, книга за индуизма и един събирач на информация на име Брус Сепърстийн. Мистър Сепърстийн работеше в нюйоркското бюро на „Нешънъл сън“. Той ми позвъни по телефона в дома на Арлин и предложи да дойдел „на Брега“. Така наричат в Източните щати Калифорния. Обаче аз казах „не, още не“. Сепърстийн каза, че ще ми изпрати каквото може, макар да нямало кой знае колко. Искал да каже на английски. На хинди имало много, разбира се. Антените ми бързо усетиха истината — Брус Сепърстийн беше точен двойник на X. В. Вайс.
— Ами ако Калки наистина е бог? Какво ще правиш тогава? — Арлин бе седнала на ръба на басейна си с форма на жлъчен мехур. Големите имитации на жлъчни камъни по дъното вечер светваха. Чувството за хумор на Арлин бе формирано през четиридесетте години — десетилетието, в което съм се родила.
В утринната светлина и без грим Арлин изглеждаше забележително добре въпреки триъгълното парче лейкопласт между веждите. Тя наричаше това парче „антибръчник“. В нея несъмнено живееше мистичната вяра в способността на тази лепенка да изглажда бръчките, които на времето са били напълно, макар и не завинаги отстранени чрез силиконни инжекции в Бразилия. Бяха се появили отново благодарение на слънцето, пиенето и късогледството. Макар професионалната кариера на Арлин да зависеше главно от способността й да чете телепромптерите1, тя отказваше да носи очила пред хора. Контактните лещи я ужасяваха, дори тези, изработени от мека като желе пластмаса.