Връщам се в „Хей Адъмз“ навреме, за да обядвам с Джералдин. Приготвям продуктите. Тя готви. Обикновено вечеряме в Белия дом. Джайлз се отнася сериозно към функцията си на главен готвач. Говорим много за ядене. Няма кой знае за какво друго в края на краищата.
2
Миналото лято денем всички носехме бански костюми. Изпитвах странно чувство да обслужвам, самолет по бикини. Но горещината бе смазваща. Вечер се обличахме официално.
Джералдин и Лакшми започнаха дружеско състезание. Всяка вечер демонстрираха различни вечерни рокли — да не говорим за тиари, гердани, обеци, гривни. Момичетата сияеха под кристалните полилеи на Източната стая. Аз бях въздържана. Обикновено носех черно или бяло. Само в редки случаи си слагах уникалните рубини. Макар че Калки и Джайлз се забавляваха с модното ревю, те самите рядко обличаха нещо друго освен памучни панталони и ризи ...
Късно през август, в края на вечерята, тъкмо преди да се спуснем в прожекционната зала да гледаме филм, Лакшми внезапно каза:
— Знаете ли, че макар да съм родена във Вашингтон, никога не съм ходил на Маунт Върнън1. Кой иска да отидем? — Джордж Уошингтън често ни се върти в главите. Накъдето и да се обърнеш в Белия дом, ето ти го и него — някоя картина, някоя реликва.
Понеже никой от нас не бе ходил на Маунт Върнън, Калки предложи да направим излет дотам. Лакшми и Джералдин щяха да подготвят пикник. Джайлз бе натоварен да намери лодка. Аз щях да съм шкипер. Моето познаване на машините ме е сложило завинаги в кокпита, до щурвала, на кормилото.
В горещо безветрено утро тръгнахме от един пристан близо до Белия дом. Бях на руля. Като нямах карта, аз се отправих нагоре по реката към Големите водопади, вместо надолу — към Маунт Върнън. Но каква разлика. Впрочем, което имаше някакво значение, бе нормалността на един излет.
Само по оръфани къси панталони Калки имаше необичайно момчешки вид. Русото бе замазано с бебешко масло, Джералдин носеше широкопола сламена шапка. И свободно падаща затворена рокля. Ужасяваща се до смърт от рак на кожата, тя търчи при Джайлз всеки път, когато й се стори, че някоя луничка се държи не както трябва. Лакшми лежеше на надуваемия дюшек върху кърмата.
— Толкова е спокойно — промълви тя. После кръстоса ръце върху корема, който сега съдържаше бъдещето на човешката раса, и заспа дълбок сън — за двама.
Джайлз и Джералдин играеха табла. Не можех да повярвам. Макар да минавахме съвсем до красивите диви зелени брегове на Вирджиния, те нито веднъж не вдигнаха поглед от играта си. Природата не съществуваше за никого от тях.
Калки дойде при мен на кормилото. За щастие, той е любител на природата. Заловил се е и с наблюдение на птици и сравняваме бележките си в края на всяка седмица... всяка седмица! Ние все още подчиняваме дните си на часовници и календари, точно като че още съществува такова нещо като историческо време.
— Погледни колко чиста става водата! — Калки посочи вдясно от борда. Водата бе кална, но незамърсена. Калки ходи за риба почти всеки ден — една дейност, която ми е досадна до смърт.
— Водата се оправя с всеки изминал ден. — Това бе вярно. Онова, което доскоро бе непокрит отводен канал, сега се превръщаше в каквото е било някога — изобилие чиста вода и място, в което рибите хвърлят хайвера си.
С глас, твърде тих, за да бъде чут от останалите, Калки попита:
— Самотно ли ти се струва? — Като се има пред вид източника, въпросът бе изумяващ. Отговорих честно:
— Да.
— И на мен. — Отново имайки пред вид източника (Вишну-създателят в окончателен тандем с Шива-унищожителят), бях доста изненадана. Без илюзията за божествеността на Калки всички ние бяхме... загубени! Не, още по-лошо — оръдия в ръцете на непостижимо зла сила.
Погледнах Калки. Той се бе вторачил във висока, покрита със зеленило скала, издигнала се отвесно от мътната вода. Когато заговори, гласът му бе мрачен. Не, печален.
— Аз също съм човек — каза той. — Това е лошото. Понякога си мисля, че моето тяло е нещо като котва. — Той погледна реката, намери сравнение. — Влачеща се в тинята. Липсват ми май-различни хора. А не би трябвало. Най-хубавото ще стане в следващия цикъл. Тогава защо да се съжалява? Още повече, щом аз съм създателят. Този, който закриля. И все пак, има моменти, в които се чувствувам ... — Отново очите му започнаха да блуждаят по меките извивки на реката — ... понесен без посока.
— Липсва ми Арлин — проговорих аз с тих глас.
Калки не ме чу.
— Но всъщност Кели е този, който се носи. Не аз. Сигурно ти е мъчно за децата ти.