За щастие, отдавна се бях справила с този проблем както емоционално, така и с разума си. Ако неочаквано ги бях загубила при автомобилна злополука бих била разнебитена, защото щяха да се лишат от онова, което им се полага — един пълноценен живот на този свят. Но когато и светът загина, аз имах чувство не толкова за загуба, колкото зa някаква гъба, минаваща през черна дъска, за една игра, заемаща мястото на друга, за едно време, спиращо завинаги.
Калки ме разбра. Донякъде. За първи път през този ден той ме погледна — сините очи бледнееха в тежката августовска светлина.
— След като радиоактивността от ония неутроннн бомби можеше да направи планетата необитаема за хиляди години, аз бях длъжен да се намеся. Точно навреме. Така че, като Шива аз съм най-истински Брама. Руша, за да създам. И да запазя. Сега съм започнал следващия цикъл и всичко е наред. Само че — той погледна настрани — аз съм човек. И има моменти, в които мозъкът на Джим Кели започва да не разбира за какво го използувам. Не мисля, че продължава да се опитва да проумее. Но — и Калки се намръщи — понякога шепотът в главата ми казва, че симетрията може би изисква пълния край на тази раса във времето. Странно, нали? Шива нашепва: унищожи човека. Вишну нашепва: запази. Брама нашепва: започни нов цикъл. Има ли бира?
— „Коърз“ — казах аз. Единствената бира, която Калки харесваше. — В хладилника е. — Калки отиде за бира.
Прекарах лодката под един мост. В това време Джайлз вдигна поглед от таблата:
— Скъпа моя Теди, в момента минаваме под историческия „Чейн бридж“. Това означава, че караш точно в противоположна посока. Маунт Върнън е надолу.
Лакшми отвори очи.
— Моя е грешката — извини се тя. — Аз съм от Вашингтон. Трябваше да ви кажа. — След това заспа отново. Обърнах лодката надолу. Горещината бе тягостна. Дори над реката нямаше никакъв полъх. Забелягах, че барометърът пада. Чакаше ни буря. От югоизток.
Джайлз н Джералдин продължаваха играта си.
Калки пиеше бира, гледаше пейзажа и изглеждаше спокоен.
До самия бряг на Вирджиния една огромна скала се врязваше в мътната вода като някаква миниатюрна Италия. Върху гладката повърхност на скалата лежаха оплетени и разбъркани два скелета. Мъж и жена? Мъж и мъж? Жена и жена? Нямаше дрехи, по които да се определи. Били са голи. Чудех се дали са се любели, когато животът е свършил?
Уморени и потни, спряхме край Маунт Върнън. С изключение на Лакшми всички се гмурнахме в топлата вода. Плувахме сред водорасли. Стъпвахме по хлъзгавото тинесто дъно. Правехме си нервни шеги за отровни змии. Медноглавките често навестяват река Потомак. Но този ден не видяхме нито една.
Като туристи, обиколихме замъка. Взирахме се в старинната мебелировка, картините, във витрините, които съдържаха саби, ръкавици, чорапи, шапки, ризи. Реликви от Джордж и Марта Уошингтън. За разлика от туристите, ние отваряхме някои от кутиите, пипахме старата тъкан. Но после оставяхме всичко обратно, освен триъгълната шапка на Уошингтън, която Калки носи през останалата част от деня.
Лакшми и Джералдин подредиха храната върху стълбището на замъка, докато Калки се изтегна върху избуялата морава с шашката на Уошингтън, спусната над очите.
Джайлз предложи той и аз да се поклоним пред останките на Джордж Уошингтън. Сложени са в каменен мавзолей недалеч от главната сграда.
— Би било хубаво — каза Джайлз, като посочи стария замък, — ако можехме да запазим всичко това.
— Не можем. Една дупка на покрива и край.
— Знам — каза Джайлз. — Твърде печално — добави. Искрено? Човек никога не може да определи това при Джайлз.
Често обсъждаме начини и средства как да се запази за следващия цикъл най-доброто от произведенията на изкуствата на стария цикъл. Но ние сме твърде малко. До времето, когато на земята ще има достатъчно хора да вършат работата по консервацията, няма да е останало нищо друго освен развалини.
Седнах на една пейка пред решетестата врата към гробницата на Уошингтън. Джайлз понечи да седне до мен. Аз преднамерено си представих, че помежду ни има стена. Висока каменна стена. Да, Джайлз усети стената. Аз съм си добър зидар. У мене има нещо, което обича стена.
С въздишка Джайлз седна кръстато иа земита.
— Мислиш ли, че сме — каза той внезапно — може би твърде малко на брой?
— Не е ли късничко да се тревожим за това? — Веднага подозирам заговор. Страдам от параноя. Но тайно. Най-напред Калки ме бе питал дали не съм самотна. Сега Джайлз искаше да знае, кажи-речи, същото. Сигурна бях, че ме изпитват. Ако е така, то един погрешен резултат и ... Отвърнах внимателно: