Докато се готвех да спра, Калки каза:
— Искам да запишеш всичко, което можеш да си спомниш от първия ден, в който си чула за мен. И имам пред вид наистина всичко. Дори и когато си се съмнявала в мен, за което не ти се сърдя. Просто запиши всичко.
Направих обичайното си възражение:
— Онази моя първа книга бе написана от човек наречен Вайс, а материалите за „Нешънъл сън“ ги писа Брус...
—Не ме интересува как е написано, Теди. Важни са личните ти спомени. Каквото знаеш. Каквото си чувствувала. Каквото чувствуваш.
Сега ревяхме един срещу друг през бурята. Изкрещях:
— Защо?
— За бъдещето. За моите потомци.
— Джайлз може да я свърши по-добре...
— Не. Ти трябва да го направиш.
Не можех да разбера защо Калки бе така настоятелен. И досега не мога. Но се съгласих. Защо не?
— Ще бъде малко като да напиша Новия завет. — Пуснах една шега, която Калки прие напълно сериозно.
— Но ти си в много по-добро положение от авторите на Новия завет. Ти присъствува на края, а те не. И сега присъствуваш тук, като свидетел на началото. — При тази звучна забележка един порив на вятъра отнесе шапката на генерал Уошингтън от главата на Калки. Шапката изчезна във високите вълни на реката.
Общо взето, харесваше ми... е, не че ми харесваше, струваше ми се интересна работата по събиране на спомени. Дори пречистваща. Тя положително даваше физиономия на дните ми.
Всяка сутрин идвам тук, в Заседателната зала. Работя няколко часа. Като минах половината, предложих на Калки да му покажа текста, но той отказа да го прегледа:
— Не, преди да си свършила.
Есента е необичайно красива. Времето се променя към по-добро. Поне на нашата ширина. Най-големите жеги свършиха преди месец, «рано през септември. Оттогава насам дните са чудесни. Прохладни. Ясни. Яснотата ни е обгърнала като в кристал.
В деня след пикника на Маунт Върнън всички без мен получиха възпаление от отровния бръшлян. Лакшми и Джералдин страдаха най-много. Джайлз ги намаза с кортизон. Въпреки това страдаха ужасно.
Като изключим отровния бръшлян, през последните три месеца няма събития. Стана така, че въобще не напускахме града.
Джек и Джил си имат бебе. Джил е доста по-стара, отколкото си мислехме, и е била бременна, когато я намерих в Индия. Първото дете на Джил е момиче — добър знак. И нещо странно — наричаме го Детето.
Предоставила съм фоайето и долния бар в „Хей Адъмз“ на маймуните. По-щастливи не биха могли да бъдат — люлеят се по лампите, обръщат всичко наопаки, дрънкат една на друга, на нас — също. Те много искат да говорят или най-малкото да общуват по-отблизо с нас. В началото Джералдин не харесваше ни Джил, ни Джек, но след майчинството на Джил, Джералдин направо е запленена от нея. Най-малкото, Джил узря. Тя е съвършено различен (щях да напиша човек), съвършено различно същество от онова, което бе преди. За разлика от мен Джил е родена майка. Освен това се е отказала от пакостническите си и разрушителни навици — отнася се към майчинството много сериозно. Джек все още си е до голяма степен екстроверт. Напомня ми с нещо Ърл младши. Същата нечувствителност. Невероятно ревнив е спрямо бебето. Но е нормално на тоя етап.
Очарована съм от това колко наподобяват хората. Джералдин смята, че „антропоморфирам“. Но аз не съм дотам убедена. След като маймуните са ни расово сходни, няма причина да не можем да ти научим на много неща или дори да ги оставим те нас да научат на нещата, които знаят инстинктивно — неща, които сме забравили в налудничавия си бяг: да се освободим от обединяващото ни хомосапиенс или не.
Дните ни са заети. Джералдин работи с часове в лабораторията си. Лакшми изучава последните публикации в областта на физиката. Работи постоянно. Тя все още иска успешно да опровергае закона на Хайзенберг.
Джайлз прекарва повечето от дните си в различните държавни служби, като преглежда секретните архиви на ФБР, Бюрото за наркотици и ЦРУ. Събрал е вече дебели досиета зa всеки от нас, както и за „Калки ентьрпрайзис“.
— Събирам всичко това — каза Джайлз, — за да покажа на нашите потомци делата на едно типично правителство в края на века на Кали. — Всички сме в Заседателната зала — преглеждаме документите на Джайлз. Те покриват голямата маса като пластове сняг.
— А няма ли това да подскаже на бъдещите поколения лоши идеи? — Джералдин има склонност да се отнася цинично към човешкото поведение. Но онова което аз наричам цинизъм, тя нарича реализъм. Може би са едно и също. За нещастие, аз не съм реалист. Или циник. Разбих самолета си на два часа път източно от Порт Моресби. Аз съм последният романтик.