— Но аз не вярвам в бога — отвърнах. Арлин бе започнала първото от многото си питиета за деня. Докторът я бе предупредил да не пие текила1 сутрин. Молил я бе да се ориентира към хубаво, леко, освежаващо утринно вино от Напа вели. Той самият притежавал акции в тамошните лозя. Готов бил да й продаде от собствената си реколта. „Да, но от виното ми стават газове“, бе отвърнала Арлин непоколебимо.
— О, бог е всичко. — Арлин огледа всичко наоколо. В дадения случай всичкото бе парапет от червен бор около басейна (тя го бе боядисала в жълто), парче запрашено помръкнало небе, прашните хибискуси и умрялата птичка, която японецът-градинар все забравяше да изхвърли от кактусовата градинка.
— Или нищо.
— Това е твърде метафизично. — Арлин обичаше да ми напомня за доброто си образование, получено в Средния Запад. Но, както тя първа призна, отдавна бе забравила всичко, учено някога, заедно с милионите думи, които е била принудена да наизустява като актриса, певица, участничка в реклами. Винаги е казвала, че като дете искала да стане ветеринарна лекарка. Но шоу-бизнесът я пипва за красивата шия. В края на четиридесетте и началото на петдесетте години тя е почти, но не съвсем, звезда. Днес в средната, „все още не е твърде късно“ възраст, остава най-високо платената актриса в телевизионни реклами след Барбара Уотърз. Истинска знаменитост. — Все пак той изглежда добре на снимките.
— Как позна? — попитах аз. — Не можем да съдим по нищо друго, освен по многото размазани телефото-копия. — Отворих папката за Калки. Нямаше нито една ясна снимка. Приличаше на всеки друг с брада и дълга коса.
— Имам предчувствие, че е хубав. Ти знаеш моите предчувствия. — Арлин ме ослепи с една усмивка тип Уегстаф и аз както винаги почувствувах, че съм попаднала в телевизонна реклама. Съществува усещане за нереалност и двойнственост, когато живееш с някого, чието лице цял живот си гледал по телевизията. Рекламира разни уреди, играе, бъбри непринудено. Публичното и личното, вътрешното и външното някак се размесват, очертанията им се губят.
— Защо не дойдеш с мен? — Щипнах я леко по вътрешната страна на бедрото. Благодарение на хирургията от февруари насам тази вътрешна част бе толкова стегната, колкото може да си представи човек. От години вече Арлин правеше пластични операции на всяка част от тялото си, която би могла да се отпусне. По свой начин тя бе нанесла на гравитацията, ако не смъртоносен, то поне зашеметяващ удар.
- Знаеш, че не мога. Много мило, че ме каниш. Но през целия следващ месец имам записи. Пък и моето „Гонг шоу“. Ангажирана съм до март. Колко време мислиш, че ще отсъствуваш?
— Не знам. Смятам, няма да е повече от една-две седмици. Морган бърза. Иска да изпреварим „Си-Би-Ес“.
— Но какво ще пишеш? Искам да кажа, децата твърдят, че бил бог. Исусе Христе, та оттука до Кармъл ще намериш няколко хиляди чешита, които твърдят същото.
— Но защо го твърди? И откъде идват парите му? И после защо аз? Защо се е съгласил да разговаря единствено с мене?
— Ти си великолепна! И моя! Божествено! Арлин ревеше, оказа се, текста на една песен, която бе пяла някога с оркестъра на Томи Дорси.
Беше вече доста напреднала с втория припев, когато телефонът край басейна иззвъня. Обади се Ърл младши.
— Значи — поде той с обвинителен тон, — Линър има рак. Извадили са ...
Надълго и широко, с отвратителни подробности, Ърл младши рисуваше мъките и изпитанията на Линър в „Се-дарс—Синай“. Направих всичко възможно казаното от него да не стига до съзнанието ми. Арлин ми разправи по-късно, че докато съм държала слушалката с едната си ръка, с другата конвулсивно съм мачкала гърдите си, търсейки някоя бучка.
Помня, че си мислех: „Не сме в състояние да контролираме нищо вече — населението на земята, времето, клетките в тялото на всеки огг нас.“ Нещата като че вървят към катастрофа. Арлин бе страдала от левкемия в продължение на шест години. Сега болестта бе в период на ремисия. Никога не говорехме за това. Но то постоянно се носеше из въздуха. От друга страна, аз — напълно разорена, защото поради рецесията или депресията нямаше самолети за изпитване... После...