— Ако Вишну се бе върнал, той щеше да е брамин като мен. Не, не — доктор Ашок се засмя малко налудничаво, — аз -не съм Калки.
— Аз и не мислех, че сте. Нямате бял кон. — Пуснах малка шега. Дали са го принуждавали да се вози в задната част на автобуса? Или да използува тоалетни с надпис „За цветни“? Но доктор Ашок не слушаше.
— Индуистката религия се експлоатира по порочен, може би престъпен начин от един бивш американски войник, затънал до шия в търговията с наркотици.
— Той продава наркотици? — Нещо ново. Аз бях твърдо убедена, че ашрамът на Калки на булевард „Санта Моника“ е чист като речника на Вайс. Понеже не пуша каквото и да било, миризмата на стоката в ония тягостни заведения би задействувала вътрешната ми алармена уредба.
— Продава ганджа — така наричат хашиша в Непал. Също кокаин, опиум и бял хероин... доста по-силен от мексиканския, на който обикновено викат „кафява захар“. В края на краищата вашият мистър Кели...
— Не е мой, доктор Ашок.
— ... започна кариерата си в медицинските части на американската армия във Виетнам — традиционна стартова площадка за мнозина бъдещи опитни предприемачи.
— Ще посочите ли още един? — От самото начало не можех да възприема сериозно доктор Ашок. Звънеше фалшиво, ако продължа да говоря за оня мой вътрешен звънец. Обаче не можех да го накарам да отговаря на въпроси или да се позовава на доказателства. Сега ме засипваше е доста неприятни риторични въпроси:
— А защо този противен мистър Кели изплува сега? Къде беше той през тъмния период от 1968 година насетне? А дали ви бе известно, че почти четири години преди доблестните ваши армии да се оттеглят след моралната победа във Виетнам, със знамето на великата американска република, благоговейно носено от оня лукав дипломат и демисезонен патриот посланика Мартин, военния специалист пети клас, сержант Джеймс Джоузеф Кели хвана гората? И давате ли си сметка, че след осем години в пустоша, както би се изразила така мъдрата ви свещена книга...
— Не моята, доктор Ашок. Паскал, да. Исус, не.
Но доктор Ашок нямаше интерес да свързва речта си с нещо казано от друг. Той се саморазпалваше.
— ... много хубава книга, впрочем! — Доктор Ашок
се усмихна мило, деликатно, прямо, като, предполагам, имаше пред вид не „Pensees41 на Паскал, а смътно помнения Нов завет. — Всеки случай вашият сега мистър Кели се явява един ден в чайната „Синя луна“ в Катманду и обявява пред одряманите й клиенти, че бил Калки. Скъпа мадам Отинджър, питам ви, защо? — Този риторичен въпрос като че предполагаше някакъв къс отговор или звук, който аз произнесох:
— Не може ли?
Неразбрал, доктор Ашок ми предложи последното си пакетче фастъци.
— Не, не, исках да кажа не може ли да допуснем, че е луд?
Доктор Ашок си прибра фастъците. Изведнъж осъзнах, че екстравагантната му посивяла коса не е негова, а е перука. Помня как си помислих, че мъжете са по-суетни от жените. Ние поддържаме външния си вид в борбата за съществуване. Те го правят, за да печелят надмощие. Защо тогава бях смаяна, когато прочетох, че Джон Уейн си направил пластична операция на лицето? Но на въпроса — защо задавам риторични въпроси като доктор Ашок? Смут.
— Традицията на светите луди е доста стара, така че много е възможно той да е луд. Но въпросът на въпросите, скъпа госпожо, е с каква цел и в чий интерес?
Последва дълга пауза. Той се бе вторачил в мен. Златистите очи се присвиха. Всъщност те не се присвиха. Продължавам да изпадам във вайсеанство. Очите на доктор Ашок проявяваха склонност да се заоблят. Сега бяха кръгли като ония златни испански дублони, намерени миналата година от двама сърфисти северно от Транкас. Дублоните се оказаха фалшиви. Сърфистите биха предпочели истински.
Принудена бях да поддържам монолога с някоя и друга реплика.
— След като няма откъде да знам, защо ме питате? — Издадох остър звук с уста.
— Кой най-много прилича на Лъжекалки?
— Истинският Калки. — Мисля, че добре го казах. Виждах как започвам да му действувам на нервите, почти както той действуваше на моите.
— Истинският Калки е хиляди години напред. Разделя ги стената на времето. И има нещо, което стената обича, както писа на времето големият ваш поет Едгар Сноу. Доктор Ашок страдаше от метафазис в лека форма. И се получаваха каламбури. — Не, аз разглеждам мистър Кели като политическа пионка.