— Не се доближавайте много до тези фламинга — казах аз. — Могат да бъдат опасни. — Тогава се събудих, отмених забележката си за фламингата и казах на съпругата на Калки, че ще сляза веднага щом взема душ и си сложа роклята. В буквалния смисъл. Защото облякох именно рокля. Бях прекадено слаба и объркана, за да правя фасони. Имах усещането на сънуващия, който може да минава през стени.
Във фоайето до едно каче е палма стоеше русо американско момиче в червено сари и с бял лотос в ръка. Истински. Без щастлив номер от вътрешната страна. Зад гърба й една витрина излагаше грозни пиринчени колиета.
Щом излязох от асансьора, момичето тръгна към мен. Когато подадох ръка, тя събра длани и се поклони. Това бе първото ми запознаване с индуисткия „пранам“ — поздрав. Аз само се поклоних.
— Пранам — каза Лакшми.
— Здравейте — отговорих аз.
— Седнете, мисиз Отинджър.
— Благодаря ... мисиз Калки?
— Наричай ме Лакшми.
— Наричай ме Теди.
Седнахме една до друга на софата. Повечето гости на хотела обядваха. Фоайето беше демонстративно-екзотично: бенарски бронз, светли керамични плочки, саксии с растения, чиито големи листа шумоляха в арктическата струя на недобре работещата климатична инсталация. За едно десетилетие летене на високи скорости от място на място бях принудена да се запозная с повечето международни хотели на света и ненавиждах начина, по който те винаги съумяваха да постигнат някакво отблъскващо равновесие между американския неуют по рецептата на Ст. Конрад1 и изискванията на отвратителния местен колорит. „Оберой Хилтън“ в Делхи не падаше по-долу от събратята си.
Колкото и да е странно, до миналата година въпреки многото си пътувалия не бях ходила в Париж — градът, който най-силно разпалваше въображението ми. Няколко пъти съм имала възможност да го посетя, отивайки нанякъде. Но си казвах не. Ще почакам, докато мога да отида там, когато съм влюбена. Миналото лято най-после осъществих това пътуване. Но да не избързвам. Достатъчно е,, ако кажа, че бях толкова романтична, та исках да видя Париж не през прозореца на Хилтънов хотел, а през очите на влюбена. Сигурна съм, че в предишното си съществуване съм била французойка. В ЮКУ получих награда за превода на първите две глави от „L’homme Qui Rit“2. Какъв ли щеше да е животът ми, ако бях защитила степен не по инженерство, а по френска литература? Ако не се бях омъжила за Ърл-син? Ако бях просто някой друг? „Console-toi, tu ne me chercherais pas si tu ne m’avais trouve.“ Отново Паскал: „Утеши се, ти не би (никога?)ме потърсил, ако не бе ме намерил. Никога не бих станал това омразно „ме“ (думата е негова, не моя), ако то не бе ме намерило.“
1 Ст. Конрад Хнлтън — основател на хотелиерската фирма „Хилтън“. — Б. пр.
* „Човекът, който се смее“ — роман от Виктор Юго. — Б. пр.
Лакшми се усмихна. Тя бе срамежлива или поне така изглеждаше.
— Носиш ли — попита ме тя внезапно — пилотското си удостоверение?
Бях изненадана:
— Да, но аз съм тук като журналистка, а не...
— Можеш ли да управляваш „Лиърджет“?
— Разбира се. Но съм дошла, за да интервюирам мъжа ти.
— Разбира се. — Лакшми беше един нежен вариант на Грейс Кели, властвуваща в късната телевизонна програма. — Но Калки би искал да му помогнеш. Като пилот...
— Богът се нуждае от помощ? — Интонацията ми напомняше Арлин, имитираща народен говор. — Съжалявам. Надявам се, не бях твърде нетактична. — От самото начало Лакшми ми се видя привлекателна. Като жена и като .. . Лакшми.
Усмивката й не трепна.
— Бог изисква от нас много неща, Теди. Току-що купихме един „Лиърджет“. Тук е, на летището. Пристигнах вчера от Катманду, за да го прибера. Обаче пилотът се разболял от дизентерия. А втория пилот не го бива. Наистина бог те е изпратил тук. Ще ни помогнеш, нали? Ще откараш „Гаруда“. Моля те.
— Много лесно ме убеждават. — „Хубавите момичета“ — добавих наум. — Какво означава „Гаруда“?
— Истинската Гаруда била голяма птица, върху чийто гръб летял бог Вишну. Реших, че трябва да дадем същото име на „Лиърджет“. Надявам се, да ти допаднем.
Преди да успея да заявя, че съм тяхна фанатизирана поклонничка, в разговора се намеси доктор Ашок. Той се приближи с подлата си усмивка и накривена перука.
— Мадам Отинджър! Вие сте се събудили! И сте се намерили една друга! — Доктор Ашок ни засипа с възклицателни — явно школата на Вайс. Повече от всякога бях убедена, че е някакъв агент на властта. Първо, познал бе Лакшми, а за не знаех някога да се е споменавало за нея в печата, да не говорим за снимки.