— Първия път, да. Но последният беше чиста лудница. С цезарово сечение. Майка ми не можа да ми го прости.
— В Чикаго ли се омъжи за Калки?
Тук изведнъж сговорчивата Дорис Пенникър се превърна в небесната царица Лакшми.
— Трябва да питаш него — каза тя. После стана. — Искам да се запознаеш с останалите.
Един по един мандалите идваха и сядаха до мене в пилотската кабина. Всички бяха доста безинтересни освен Джералдин 0’Конър. Най-добрата приятелка на Лакшми. Тя имаше остра червена коса, лунички и хубава фигура.
Джералдин ми каза, че е преподавала биохимия.
Освен това била защитила докторат по биофизика. Имала собствени разработки. По генетика.
— Тъкмо щях да започна постоянна работа в МТИГ когато напуснах и тръгнах с Калки.
Калки очевидно толерираше жените-учени. Помислих си какво ли е завършил той в „Тюлени“1. Дали бе слушал курс по сравнителна религия? От някого като доктор Ашок? Дали познаваше доктор Ашок? Умът ми неуморно се опитваше да свърже малкото неща, които ми бяха известни.
Попитах Джералдин как са се отнесли в МТИ към напускането й. Тя се засмя. Приятен звук.
— Да се откажеш от постоянна работа? Това е нечувано. Сега съм персона нон грата в университетските среди. Но всичко това е кал.
— Какво?
— Кал е индуистката дума за вчера. Кал също е индуистката дума за утре.
Това добре се връзваше с представата, която започвах да добивам за индуистката култура.
— Кал обяснява защо те нямат нито история, нито наука. Всичко става в настоящия момент или изобщо не става.
Джералдин завърши отговора си с фразата, която обединява хилядите имена на бог Вишну, проникнал Вселената.
— Сахасранама.
Харесах Джералдин. Обичах Лакшми. Страхувах се от непознатия Калки.
Летището в Катманду е едно от най-лошите в света. Но ние имахме късмет. Видимостта бе добра. Нямаше плътни облаци, които да затрудняват кацането ни. Амелия бе казала веднъж на баща ми, че при летенето не я е страх нито от планини, нито от вода. Само от джунгла.
— Да паднеш в африканската джунгла! — потреперала тя. — И да останеш жив... — И все пак стана жертва на водата. Или на някой необитаем остров?
Поведох самолета към мястото за спиране. Пет-шест пълни с войници джипове ни очакваха на пистата. Картечниците им бяха готови. Докато слизахме, те заобиколиха машината.
Лакшми поздрави старшия офицер. Той отдаде чест.. След това с най-голямо уважение отведе Лакшми, Дже-ралдин и мен в един стар „Кадилак“. Останалите мандали бяха откарани с автобус.
— Ангажирали сме ти стая в хотел „Ананда“ —-каза Лакшми.
— Там отсядат всички шпиони — ухили се Джералдин. — Ще бъдеш очарована.
Помислих си, какво ли иска да каже? Дали не ме мислеха за шпионка? Или за двоен агент? Аз си бях такава, разбира се. Но нали двойнствеността, по-точно двуличието (duplicite, duplicitatem), си е част от журналистиката — според Морган Дейвис. И половината живот.
Поради полицейския ескорт не стана нужда да преминаваме формалностите, които се изискват при влизане в една страна. Отнасяха се към нас като към кралски особи. А също като към затворници.
Лакшми каза, че ще уреди срещата ми с Калки за следния ден.
Джералдин сочеше забележителностите на Катманду, доколкото можеха да се видят от пътя за летището. Главният паметник беше (на кого друг би могъл да бъде?) на Конрад Хилтън.
Регистрирах се в хотел „Ананда“. Администраторът ми целуна ръка. Беше унгарец. Подаде телеграма от Морган Дейвис. В нея пишеше: „Разгроми СиСиСи цел-ган“. Преведох си това като: „Разгроми „Си-Би-Ес“, целувам те — Морган“. Нямах много време.
Фоайето бе препълнено с всякакъв народ. Повечето мъже, много от тях бели и нито един турист. Бизнесът бе господар на оня хималайски ден. Под оградената с позлатена рамка фотография на тлъстия младеж, който бе пореден крал на Непал, стоеше моето цветнокожо проклятие.
— Добре дошла в Катманду! — Доктор Ашок здраво разтърси моята така наскоро целувана ръка. Перуката се бе килнала чак до. очите му. Видът му бе кретенски. От него лъхаше предателство.
— Как се добрахте така бързо дотук?
— С летящо килимче, скъпа мадам Отинджър. Много по-бързо от „Гаруда“ и ако мога така да се изразя, много по-сигурно.
Доктор Ашок очевидно е знаел за бомбата. Дали не я беше поставил той? Сега не се съмнявах, че е агент на ЦРУ. Също така бях сигурна, че го привличах сексуално. Усмихнах му се. Жената неволно прощава много неща на мъж, който я намира привлекателна сексуално (мир вам Гриър, Милет, Фигз1). От друга страна, опитът за убийство не спада към нещата, които се прощават неволно освен от истински мазохисти. Аз по-скоро бих причинила, отколкото търпяла болка.