Аз издавах някакви неутрални звуци.
— Според приближените до Калки хора той наистина вярва, че е прероденият бог Вишну. И наистина мисли, че краят на света е предстоящ.
Пред смаяния ми поглед доктор Ашок извади от сребърната кутийка щипка кокаин. Смръкна. После прибра кутийката. Сякаш бяхме на коктейл в Белеър4 с хора от шоу-бизнеса.
— Само заради самия спор, скъпа госпожо. — Той кихна. — Да допуснем, Кели наистина вярва, че е Калки, и този свят ще свърши, когато възседне белия си кон. По една случайност току-що научихме, че той наистина е купил бял кон. Ще пристигне в Катманду в неделя от конюшните в Джайпур. Кели не може да язди, но предполагам, ще вземе уроци. Както и да е, да кажем, че той искрено се вживява в легендата за Калки. Защо му е тогава да регистрира в щата Делауеър фирмата „Калки ентьрпрайзис44? Защо му е да купува? За какво му трябваше да купува жилищния блок „Джеферсън тауърз“ само на един хвърлей от притежавания от Ватикана комплекс „Уотъргейт44 във Вашингтон? Защо прави големи инвестиции в най-отбрашгге недвижимости на Лос Анжелос? Защо неговите последователи, дори сега, когато говорим... когато говоря, са плъзнали из Съединените щати да проповядват светата истина според Калки и громят последователите на преподобния Сън Муун? Отговорете ми на тия въпроси и ще изпреварите с троен скок Компанията. Ще станете една наистина велика американка.
— Четете „Сън". Трябва да си вървя. Мистър Маклауд да не е умрял? Мисля, че спря да диша.
Доктор Ашок попипа пулса на Маклауд по най-про-фесионален начин:
— Жив е. И сънува. Скъпа госпожо, смятайте, че името ви е вече в нашата ведомост. И помнете, само небето отгоре ограничава възможностите за онези от нас, които работят за организацията, наречена „Компанията“. — За моя изненада доктор Ашок започна да тъпче банкноти от по двадесет долара в джоба на якето ми: — Едно авансче. Един жест на доверие. Една валентинка, скъпа мадам Отинджър. — Беше 14 февруари.
Най-накрая успях да му попреча не само да ме корумпира от името на американското правителство, но и тайничко да ме поопипа тук-там.
— Приберете си парите. — Сложих пачките върху масата. Чувствувах се благородна. Чувствувах се също така разнебитена. Може би бях.
— Мислех ви за патриотка. — Доктор Ашок ми дари погребален поглед. Перуката отново се бе смъкнала напред, пропъждайки интелигентния му вид.
С известно затруднение успях да заобиколя Маклауд, чието лице лежеше върху масата.
Въздухът бе син от дима на ганджата. Чайна „Синя луна“?
В първото помещение едно американско момиче седеше самичко. Носеше бабешки очила и боне. Плачеше и пиеше чай от джоджен. Имаше болнав цвят.
В кухнята някой свиреше на флейта.2
В хотела имаше бележка от Лакшми: „В десет часа утре заран ще дойде да те вземе кола, за да те докара в ашрама.“ Подписала се бе с нарисуван лотос.
Колата пристигна не в десет на другата сутрин, а по обяд. В резултат на това отново бях заловена от доктор Ашок, който имаше по-малко мазен вид от обикновено. Освен това бе развил тремор на ръцете. Да не беше тръгнал за оня свят?
Щом излязох на терасата пред хотела, доктор Ашок се отдели от една група американски тайни агенти (или ротарианци5 6, или търговски пътници) и ме поздравя на китайски.
Казах му, че китайският не попада сред езиците, които говоря. Той се извини. После направи предложението си. Искаше да ме оплете в звукозаписваща апаратура, така че всичко казано в ашрама да може да се предаде в седалището на ЦРУ в модерния търговски център на Катманду. Аз отклоних предложението. Доктор Ашок не изглеждаше изненадан. В този момент бях почти сигурна, че не е с акъла си.
Извиних се. Седнах до една маса на терасата. Поръчах си чай, който не бе донесен. Наблюдавах японски туристи да маршируват на групи из движението, като се фотографират един друг. Докато бърниках магнитофона си, върху физиономията ми с огромни букви бе изписано: „Не се приближавай!“
Колата от ашрама пристигна. Шофьорът се оказа непалец. Сигурна бях, че ме отвличат. Кой знае защо, параноята разцъфтява великолепно в Хималаите. Видях се прикована към Монт Еверест и многократно изнасилвана от цели отбори гнусни снежни човеци, подпомагани от чудноватия шерп7.
Предградията на Катманду са като предградията на всеки друг голям град по света. Ще рече, грозни, безредни, потънали в метастазите на бетонните блокове. Но околностите бяха зелени и хълмисти и в хубав ден (какъвто специално оня не беше) човек може да види Хималаите да блестят като грамади кварцов кристал.