Не обичам описанията в книги. Защо се чувствувам длъжна да описвам Непал? Мисля, че понеже той наистина беше различен, неочакван.
В старите части на Катманду къщите са направени от тъмночервени тухли, почти като къщите от осемнадесети и деветнадесети век, които могат да се видят у нас в Джорджтаун. Само че непалските къщи имат малки зарешетени прозорчета, островърхи покриви от жълти керемиди и подпирани от потънали в резба колони, надвесени над тесните улички... Но това описание вече съм го давала. Убедена съм, че няколко милиона мили лента от нашите филми, които никой никога не е гледал с охота, са заели мястото на милиони страицци описателна проза, която никой никога с охота не е чел. Любимите ми писатели Дидро, Волтер,
Паскал почти никога нищо не описват. От друга страна, X. В. В. обича да претъпква всяка страница с величествени планини, ромолящи поточета, безводни пустини. И небето отгоре. Никога небето отдолу. Или пък отстрани.
Пристигнах в ашрама неизнасилена. Той представляваше голям замък от червени тухли, построен в горичка от високи пухкави дървета. Доктор Ашок се оказа прав. Сградата бе хубава. Пред главния вход стояха на стража двама непалски полицаи. Те имаха неспокоен вид.
Джералдин излезе да ме посрещне. Полицаите се вторачиха първо в нея. После в мен. Изглеждаха враждебно настроени. Но от друга страна, параноята ми се бе развила напълно. След веселбата в чайната „Синя луна“ и опита да взривят „Гаруда“ аз вече не бях неустрашимата Теди, за която се носят легенди.
— Пранам, Теди.
Пранамосах я начаса.
Джералдин носеше зелено копринено сари, за да подчертае червената си коса. Намирах я симпатична. Но сърцето ми принадлежеше, ако парафразираме любимата песен на Арлин от далечните четиридесет години, на Лакшми.
Влязохме заедно в продълговато помещение с резбовани колони от тъмно тиково дърво. Според мен общото впечатление бе дестабилизиращо. За момент си помислих, че съм в Лос Анжелос, в някаква стая в нео-колониален испански стил — това последно пристанище на домакините от моето поколение, които нещо не бяха харесали френския провинциален стил. През домакинските си времена аз строго се придържах към Бау-хаус. Ърл младши си остана привърженик на провинциалния френски стил.
— Сега Калки е отдаден на самовглъбение — каза Джералдин. — Всички се самовглъбяват. Освен мен. Аз те чакам цяла сутрин.
Обясних защо съм закъсняла.
— Тогава остани за обяд. Надявам се, че обичаш ориз. Винаги ядем само това.
Понечих да включа магнитофона си, но Джералдин поклати глава:
— Калки не позволява.
— Мога ли да си вземам бележки?
— Щом искаш. Но това не променя нещата особено. Мисълта ми е, че всичко, което ще изкопчиш от него, е... зависи от дължината на вълната. Той излъчва, ние приемаме. Ако можем, разбира се. Седни.
Седнахме една до друга на дълга пейка. Чувствувах се като в чакалня на гара.
— От колко време си тук? — попитах аз, като правех всичко възможно да бъда професионална журналистка. Моят единствен проблем е, че макар обикновено да задавам необходимите въпроси, почти никога не слушам отговорите.
— Тук съм точно от една година. Направо е прекрасно. Имам си собствена лаборатория.
— Генетиката?
— Да. Опитвам се да изолирам едни... — Джералдин спря. Не доюбясни. Понеже мислеше, че няма да я разбера? Или защото се страхуваше, че ще я разбера? — Както и да е. Главните трудности идват от доставката на необходимата апаратура. Затова слязох до Делхи с Лакшми да се снабдя с един нов модел лазер. — Джералдин се намръщи. — Лакшми каза, че си намерила бомба ...
Кимнах:
— Кой, смяташ, я е поставил?
— Не знам. Калки си има врагове. Толкова много хора биха могли да бъдат. Той е невероятно популярен в Индия. Затова го и мразят старомодните брамини, Калки има тайни представителства дори и в червен Китай и китайците няма да харесат това, ако го знаеха... а те би трябвало да го знаят.
— Но защо ще убиват нас вместо Калки?
— Калки трябваше да се намира в самолета. Реши да остане в Катманду в последния момент.
— Това не е много безопасен бизнес, нали?
Джералдин се усмихна:
— Ами, трябва да има хора, които не искат епохата на Кали да свърши. Предполагам, че си мислят, че като убият Калки, животът ще си продължи както обикновено. Само че няма да е така.
Преди да успея да я накарам да обясни какво има пред вид, във вътрешността на къщата прозвуча гонг. X. В. Вайс обичаше да снабдява къщите с вътрешности, но никога не ги наричаше черен дроб или бъбреци, или мозък.