— ... и началото. И средата. Ти си привлекателна ,жена, Теди.
— Аз вече написах за вашето безбрачие. — Нещо от мразовитастта започна да изчезва.
— Различна е волята свише. Може би сега бог ще влезе в тебе. Може би си сред избраните.
— Това покана ли е? — Наистина го исках.
Калки искаше мен. Само че отговорът прозвуча загадъчно:
— Когато надрасна майчинството, ти дойде при мен.
По-нататък разговорът се завъртя около авиацията. Никога не бил чувал за Амелия Иърхарт. Разказах му всичко за нея. Имала несполучлив брак с един публицист и издател на име Джордж Палмър Пътнам. Ако в оня последен полет тя наистина се бе убила нарочно, причина за това е бил Дж. П. (както обикновено наричала съпруга си). Обичах да си представям, че Амелия ми е майка.
Късно през нощта в хотел „Анаида“ ми се обади Брус Оепърсшйн. Предполагам, че всички шпиони в Катманду подслушваха. Човек бързо свиква с абсурдното.
— В Ню Йорк съм — каза той. Помъчих се да си го представя. Гласът му беше като на млад човек. Започнах да покривам главата му с червена коса. Първо бакенбардите. После гъсти къдри над челото. Превърнах го в по-младо издание на X. В. Вайс.
— Срещнах се с Калки — казах аз. Докато по линията Ню Йорк—Катманду се чуваше пукот и шепот, предизвикан от записващата апаратура на десетина агенти, аз продиктувах началото на първия материал за „Сън“. Много добре си представях по какъв начин ще го обработи Морган. Като в дядовите времена. Доктор Ливингстън предполагам. И аз в ролята на неустрашимия Стенли на върха на света. Сепърстийн остана доволен. Наблъскала бях доста местен колорит.
— Ще го напиша — каза той. Винаги „както ми бе разказано“, помислих си. Никога „както бе разказано от“. Такава ми е съдбата засега.
— Големият въпрос е — каза Сепърстийн — кой е поставил бомбата в „Гаруда“.
— Калки няма вид да е разтревожен.
— Това е странно.
— Не е, щом смята, че светът наближава края си.
— Още ли не ти е казал датата на това събитие?
— Не, но мисля, че е доста скоро. .
Тук Брус Сепърстийн — събирачът на информация, наистина съобщи една новина:
— „Калки ентърпрайзис“ току-що са наели „Медисън скуеър гардън“ за вечерта на 15 март. Ще има някакъв митинг. Открийте ...
— Затова съм тук. — Връзката прекъсна. Както и всичко останало в края на епохата на Кали, световните телефонни компании също бяха в състояние на отрицателна ентропия.
На другата сутрин, докато чаках да ме вземе колата от ашрама, имах още една среща с доктор Ашок. Говореше с група китайци на предната тераса. Щом ме видя, той изприпка при мене:
— Скъпа мадам Отинджър! — Обичайната церемониална дивотия. — Току-що научихме, че след две седмици Калки ще пристигне в Съединените щати. Ще прави някакъв митинг в „Медисън скуеър гардън“, Ню Йорк. — Разбрах, че е подслушал разговора ми със Сепърстийн. — На това събрание той ще обяви, че краят на света наближава. Там ще съобщи точната дата. — Доктор Ашок изглеждаше толкова побъркан, че за пръв път го помислих не само за нормален, но и здравомислещ въпреки съвършената тъпота на посочения от нега работодател — ЦРУ. — Докато сте в ашрама, вие трябва да откриете тази дата!
— Ще направя всичко според силите си — казах аз успокоително.
— Скъпа госпожо! — загъгна печално в ухото ми доктор Ашок. — Приемете го като едно разследване. По нареждане на Златната богиня или Белия клон. — Напълно очевидно хаосът владееше това объркано съзнание. С тъга си помислих за данъците, плащани от мене и харчени за такива като доктор Ашок и Джейсън Маклауд.
През следващите няколко дни успях да избягвам доктор Ашок. През същото време Калки избягваше мен. Виждах го само в присъствието на странични хора — приемаше поклонници. Въпреки предубеждението си(дали съществува предубеждение) бях впечатлена от лекотата, с която говореше хинди и китайски. Той беше родена звезда, роден за спектакли — качество, за което често се говореше в Арлишшия кръг приятели от шоу-бизнеса, но което нито един от тях не притежаваше. Сигурна съм, че у мен има частица от това качество Амелия го е олицетворявала.
Лакшми помоли за извинение. Каза ми колко бил зает Калки. Предложи ми да посетя някое от заниманията, „за да добия поне малка представа от онова, което вършим". Постъпих, както се искаше от мен. И прекарах много досадни часове в тананикаме на непонятни мантии на сансткрит. Мнозина повтаряха „ом“ — едно-сришие, означаващо индуисткото триединствю. Новопокръстените американци с особено усърдие овладяваха „ом“. По някакъв начин тези разнообразни заклинания щяха да ни помогнат да се слеем с безкрайността по зреме на Края. Като абстракция, безкрайността винаги ми се е струвала непривлекателна.