Започнах да губя разсъдък, но Джералдин ме отърсва навреме. Появи се точно когато излизах от стаята, доведена до безумие от мантрите. Носеше бяла лабораторна манта. Промуши ръка под моята:
— Ти изтърпя достатъчно — каза тя с привлекателна усмивка. — Нека излезем с колата.
Така че излязохме на разходка с един потънал в прах „Фолксваген“.
Беше ясен, хладен, но не студен ден. Кафяви зимни поляни. Селски къщи тук-там. Групички дървета с необичаен вид, както и познатите иглолистни. Малки храмчета или параклиси, посветени на един или друг бог. Но най-често светите места бяха обители на местното момче, превърнало се в бог — Буда, предпоследното превъплъщение на Вишну, който в момента се бе разположил в златистата плът на Дж. Дж. Кели.
— Добре ли прекарваш? — Джералдин прозвуча малко нещо като домакиня.
— Не съм говорила с Калки от първия ден.
— Сигурно има сериозни причини.
— Да, но мен доста ме притискат. — Това бе истина. Обажда се самият Морган. Първият материал имал голям успех. Какво ставало с втория?
—Ако се откажеш, няма да те притискат.
— Да се откажа? Всичко, което е останало от кариерата ми, се крепи върху тая командировка.
— Има и други кариери.
— Няма вече самолети, които да изпитвам. Няма рекорди, които да подобря — изплюх камъчето аз.
— Винаги съм ти била почитателка. — Джералдин каза това така просто, че почти се влюбих в нея. Бях необичайно чувствителна в Хималаите през ония дни. Склонна към пиянски лигавщини по залез слънце. И валиум.
Джералдин спря колата. Бяхме навръх малък объл хълм с малък кръгъл кратер, пълен е тъмна вода, която блестеше като полиран метал.
— Това е — каза Джералдин — изворът на Гaнг
— Много е внушително. — И си беше. Дори и това тъмно езерце да не е истинският извор, обстановката бе впечатляваща. Тя ми показа мястото, където езерото преливаше и се превръщаше в поточе, което чевръсто се губеше между елите. Представих си прохладни зелени гори, топящи се снегове, падащи води, сливащи се огромни реки. И изведнъж се яви: Ганг, биюектрисата и хранителната на Индия. Една река, която е била свещена, откак „за първи път е рукнала от пръста на крака на Вишну“, както каза Джералдин с напълно сериозна физиономия.
— Но моля те! — Може би щях да бъда по-рязка,, ако по такъв мил начин не се бе обявила за моя почитателка. — Искам да кажа, наистина ли вярваш в такива неща?
Джералдин седна във високата трева. Седнах до нея, влагата не бе неприятна.
— Такова е било началото — каза тя. Не се ли изразяваше умишлено двусмислено?
— От пръста на Вишну?
— Аз вярвам в този пръст! — Джералдин ми хвърли кос поглед. Нямах представа дали говори сериозно, или не.
— Нека те интервюирам — казах аз. — Кажете, професор Оконър...
— Джералдин.
Напредвам.
— Наистина ли вярваш, че светът е към края си и Калки ще вземе всички вас на Небето, наричано Вайкунта?
— Светът ще свърши.
— Дата?
— Не ми е казана.
— Начин?
— Не ми е казан.
— Ще се разтвори ли небето? Ще се явят ли ангели със стълби ...
— Държиш се глупаво.
— Искам да узная по какъв начин Калки смята да се отърве от нас.
— Той ще управлява края, както е управлявал началото. — Въпреки налудничавостта на нашия разговор (както м.и се струваше), аз бях поразена от увереността на Джералдин. Също и от нейния интелект. Докато седяхме край онова тъмно езерце, което може би беше извор на Ганг, а може и да не беше, може да беше потекло от пръста на Вишну, а може и да не беше, скептицизмът ми започна да се разколебава. Не вярвах, че Калки е бог. Но си помислих, че ако някой е достатъчно умен, за да наеме човек като Джералдин, трябва да е и достатъчно умен да предизвика, да кажем, ядрена реакция, която може да изтреби всички, включително и него самия. Въпрос: защо? Зададох го. Но Джералдин нямаше намерение да ми каже нещо повече от официалната версия. Отпуснах ръка върху рамото й. За моя радост тя не се отдръпна. Напредвах.
И двете слушахме мълчаливо как вятърът шумоли в челите. После тя каза:
— Теди. — За първи път се обърна с малкото ми име. — Калки се нуждае от теб. Крачка назад.
— Като Исус?
— Като какво?
— Знаеш. Като ония лозунги, на които пише „Исус се нуждае от теб“.
— Говори сериозно.
— Исус не е ли сериозен?
— Исус въобще не е. Той е бил. Но Калки е. Калки е живият аватар. Той може да те спаси.
— А-у-у!
— Щом не те интересува. — Джералдин отметна ръката ми от рамото си. Това беше изнудване. Исках да заплача, но се засмях!