— Къде е Калки? — попита продуцентът.
— Гримира се — отвърна режисьорът. Той гледаше шрез визьора към вратата, откъдето щеше да се появи Калки. — Всеки момент ще дойде. — Режисьорът беше :висок и много рус. Около моя възраст, може би по-млад. Носеше очила в рогови рамки и кецове в бяло, ‘Синьо и червено. Имаше големи червени ръце. Помня всичко от тоя ден. В едър план. При забавен каданс. -На широк екран. И стереозвук. Сега не подбирам подробностите съзнателно. Те се подбират сами. Аз само ти записвам.
Запалиха осветлението. Червената тухлена -стена на ашрама заблестя. Един як мъжага си постави слушалки. После завъртя прекъсвачите на записващата апаратура.
Обърнах се към Лакшми да й кажа, че режисьорът ми се струва познат, но нея я нямаше. Тя идваше и ■си отиваше по тоя начин. Майк Уолас се прокашля.
Вратата до подиума се отвори и Калки излезе в ослепителната светлина. Всички спряха да говорят, да се движат... да дишат? Той остана за миг на входа. Изглеждаше като пламвал в жълтия си плащ. Очите му бяха поразителни — не само поради смайващата синева, но и поради свръхестествената им способност да създават впечатлението, че не отразяват, а излъчват светлина.
— Пранам — каза Калки. Докато правеше жеста, рубинената гривна пръскаше разжарени частици във всички посоки като обещавания огън.
Уолас отиде при Калки до вратата. Говореха си тихо. Опитах се да чуя, но не можах. После режисьорът каза:
— Окей, всички по местата.
Калки се върна в ашрама и един човек със скрип-торска клапа застана между камерата и вратата.
— Внимание, снимай! — викна режисьорът. Мъжът с клапата издекламира с висок, важен глас:
— Интервю с Калки. Край на света. Първи дубъл. — Щом излезе от «обсега на обектива, в светлия кръг застана Уолас.
— Калки! — изрева режисьорът.
Вратата се отвори. Калки отново бе ограден от рамката й. Отново каза пранам. Отново блесна рубинът. Отново очите станаха извори на светлина.
Калки седна на подиума, а Уолас на табуретка до него. Интервюто започна. За нещастие не можех да чу-зам казаното. Но виждах, че Калки е хладен и спокоен, докато Уолас изглеждаше като в небрано лозе. Сякаш някакъв пакостлив декоратор е поставил дървен индианец до златен Буда.
Снимките свършиха. Калки и Уолас влязоха в ашрама. Тъкмо се готвех да потърся Лакшми, когато режисьорът се обърна към мен и каза:
— Здрасти, Теди! Не ме лД помниш? Бях технически директор в „Майк Дъглас шбу“. Във Фили. Спомняш ли си?
Спомних си. Отново започнах да се разтапям. Сега ои мисля, че съм имала нервна криза в Катманду. Първо Лакшми. После Джералдин. Сега пък някакъв мъж с рогови очила и кецове в бяло, синьо и червено. Поприказвала бях с него цели пет минути, когато преди седем години ходих да популяризирам „Надраонала майчин- 2 ството“ във Филаделфия. Сега двамата се намирахме на покрива на света, а аз бях (разгонена.
— Тогава се бях алкохолизирал — обяви той. Все още не проявявах нищо повече от учтиво внимание. Може би той усети неадресираната ми страст или по-скоро истерия. Стараех се да не завия, докато той продължаваше да бръмчи:
— За малко да ме уволнят. Пеги ме напусна. Взе децата. Сега съм член на „Алкохоликс Анонимъс“3. — Докато говореше, не спря да ме гледа с развратен поглед, което естествено ми угаси пламъка: така приятно сме устроени ние. Питомното въобще н.е ти трябва, дори когато дивото е избягало. — Четох първото ти интервю с Калки. Превъзходно беше. Но в „Си-Би-Ес“ се изненадаха доста неприятно. Искаха те да се първите. Знаеш ли какво най ми липсва? Бира. Наливна. Това е странно, защото никога не съм я пил, преди да стана член на „АА“.
— Опитай ганджа.
— Опитах снощи. Само че е суха, а аз си падам по мокрите неща. Хайде да вечеряме заедно днес. И аз съм в „Ананда“.
Охладих ентусиазма му с деловитост. Също и с малко рязкост. Попитах го дали ще има и друго интервю в „60 минути“.
— Не. Той е цялата атракция. Бива го за актьор. Имам чувството, че когато в Ню Йорк видят какво сме заснели днес, този материал ще върви може би десет, десет и половина, може би единадесет минути. Нали разбираш, задълбочен анализ, като оня път с кралицата на Англия.
Същата вечер си легнах рано, като внимавах да не попадна на хората от „Си-Би-Ес“ и особено на режисьора с кецовете. Телефонът звъня на два пъти. Оставих го да си звъни. Добре -ое наревах. Какво ли е, мислех си, да се наревеш зле? Само X. В. Вайс може да отговори на подобен въпрос.