Когато на следната утрин ми казаха, че Калки иска да лети, обзе ме някакво приповдигнато чувство. За-щото и аз исках да летя. Да разчупя бариерите. Да сразя гравитацията.
Носех пилотски комбинезон. Калки беше в жълтата си роба. Иначе нямаше нищо екзотично, да не говорим за божествено, в него. Напомняше малко снимките на младия Линдберг, който естествено прилича на Аме-лия, която наподобявам аз, но © най-1мурга:в вариант. Винаги търсим у другия собствените -си отражения. Попитах го дали е доволен от интервюто с Майк Уолас.
— То беше необходимо. — Прозвуча високомерно.
— За работата ви?
— За човешкия род. На този етап трябва да бъда видян от всички и чут от всички. Трябва да имат време да се подготвят. — Калки хвана бика за рогата. — Ако искаш договор — каза той, — ще имаш договор. — Но като заяви това, се умихна, сякаш еветът наистина отива към края си, а .ние си играем на надхитряне.
Докато нарушавахме китайското въздушно пространство, аз промених хода на своя живот. Също и на историята.
— Съгласна съм — казах.
Калки кимна. Не изглеждаше изненадан от решението ми.
— Искам утре да се върнеш в Щатите.
— Мислех, че ме наемате като пилот.
— Така е. Но имам и друга работа за теб.
— Като например?
— Искам да продължиш с репортажите за мен. По такъв начин ще имаш възможност да узнаваш какво мислят хората за мен, какво правят.
— Имате пред вид нарковете?
— Ще разбереш какво имам пред вид. — Това беше всичко.
Прекарахме във въздуха два часа. Бях в превъзходно настроение, макар и малко екзалтирана. Докато кръжах около Монт Еверест, се чувствувах напълно щастлива. Дали Калки беше бог или шарлатанин, нямаше никакво значение. Ние се намирахме на седмото небе.
Чувствувах се добре дори и когато кацнахме и предадох самолета на обслужващия екип. Очуканият „Кадилак“ вече беше на пистата. Калки каза нещо на хин-ди на шофьора. После седнахме отзад. Калки протегна крака, затвори очи, като че заспа.
97
След половин час шофьорът напусна главния път и подкара през тъмна гора към брега на бърз поток, където спря. От другата страна на реката няколкостотин мъже и жени в светли дрехи бяха изправени в очакване около красив стар жертвеник.
Не ни обърнаха внимание. Калки се беше събудил.
— Какво правят? — попитах аз.
— Ще видиш.
От гората излезе някаква процесия. Мъже в пурпурно и тъмнооранжево дърпаха един козел, вързан със синджир. Някой удряше тъпан, когато му падне. Висок жълт мъж издухваше от нещо като раковина силни неприятни звуци. Погледнах към Калки. Беше се вдървил с все още изпънати крака. Уплашена, че може да е егш-лептик, потърсих в чантата си нещо, което да пъхна между зъбите му, та да не си прехапе езика. Имах братовчед — епилептик. „Голяма болест“, гордо заявяваше той с пяна на уста и се катурваше. Но Калки просто бе изпаднал в нещо като транс и аз си прибрах гребена.
Двамина поставиха козела върху жертвеника. Той се мъчеше да се освободи от въжетата, пристегнали краката му. Животните предусещат. Затворих очи. Отворих ги точно когато един свещеник преряза гърлото на козела. Тълпата започна да топи парцали в стичащата се по каменния жертвеник кръв. Отново прозвуча рогът и тъпънът бе ударен.
Калки излезе от транса. Каза нещо на санскрит или хинди. После почука по стъклото, което ни отделяше от шофьора, и колата потегли. Обърна се към мен:
— Приех жертвоприношението.
— Беше ужасно — потръпнах аз. — Би трябвало да се откажа от месото. Не понасям начина, по който се отнасяме към животните. По който ги предаваме. Грижим се за тях. Храним ги. Държим се с тях като с галеници. После ги убиваме. Какво ли изпитват накрая?
— Но това бе ритуал.
— Не обичам кръв.
— Ти си кръв. Това е, което тия хора разбират, а ти не. За едно мигновение те се намираха в правилна връзка с вселената.
— Която отива към свършек.
— Цикълът — да. Вселената — не.
НЮ
Как да напиша останалото?
Аз не се страхувам да летя, ако трябва да си послужа със заглавието на една типично женска книга4 от седемдесетте години. Не мога да използувам номерата на сестрите си. Те използуват мъжете по начин, по който мъжете (според тях) използуват жените. Нагло. Без чувства. Вечно преследвайки желания оргазъм и нищо повече. Точно както, макар да е странно, аз постъпвах с мъжете почти винаги освен през онези първи седмици в ЮКУ с Ърл младши. Аз се влюбих в него, без да знам, че това не е нормалният начин. А кой е нормалният? Който може да се опише. Каквото и да е любовта, аз я почувствувах (или, по-точно казано, мислех, че съм я почувствувала) по отношение на Ърл младши, омъжих се за него и никога след това не бях щастлива.