— Ти не вярваш в мен. — Калки бе по-скоро тъжен,
отколкото раздразнен. /
— Не. — По-добре е човек е откровен.
— Е, ще повярваш. С време.
— Ами Лакшми? — Тъпо от моя страна. Но жените вършат такива работи. Помрачават настроението. Вещаят нещастието. Не че бях влюбена. Но той може би е бил. Пиша дивотии. Калки искаше секс. Също и аз. Ни повече, ни по-малко — хималайски ефект. И двамата бяхме като животни през размножителен период. Повечето мъже са или си мислят, че са в това състояние през по-голямата част от времето. Което е едно и също. Дори преди да бях чела Кейт Милет, аз мразех Д. X. Лорънс.
— Лакшми е моя съпруга завинаги. — Дори X. В. Вайс не би накарал някой от героите си да направи подобно изявление. От друга страна, чувството щеше да се плиска в гювечето на изтърканите му фрази. „Лак* шми е моя съпруга завинаги.“ Калки го мислеше буквално ... като изхождаше от това, че е бог, което аз не възнамерявах да приема в оня ясен хладен следобед край езерцето, претендиращо да бъде извор на Ганг.
— Ие зная защо я споменах. Съжалявам.
— Кого предпочиташ, мъжете или жените? — Всички мъже питат това, уверени, че ще кажете мъжете.
— Жените — излъгах наполовина аз. — Но случаят е по-различен. Досега не се бях любила с бог. — Дразнех го. Той го прие спокойно. Ръка за ръка вървяхме към колата, като минахме край фалуса на Ши-ва.
Калки промърмори нещо, щом се изравнихме с тъмния блестящ камък.
— Какво каза?
Калки ое ухили.
— Говорех на себе си. На едно от своите Аз. Готова, ли си за Края?
Спрях. Високо пред нас се виждаше светилището на Буда. Дългите златисто-червени знаменца плющяха под североизточния вятър. Забелязах това по силата на 'навика. Имам вграден барометър. Мога да предсказвам времето с известна точност.
— Не — отговорих. — Искам да продължа.
— Всичко продължава. Само че в друга форма.
— Бих искала да си остана в тая форма колкото може по-дълго.
— Може би ще ои останеш.
— Лакшми каза, че малцина ще оцелеят. Вярно ли е това?
Калки кимна. Рядко гледаше в теб, докато говори.
— Би ли ми пообяснил как смяташ да свършиш с... тоя цикъл?
— Не забелязваш ли предзнаменованията? — Не ми отговори направо. — Въздухът е отровен. Водата е отровена. Хората...
— Хората се размножават в геометрична прогресия, а селскостопанското производство нараства в аритме-тична. Ако изобщо нараства. Имам цяла глава по този въпрос в „Надраснала майчинството“.
— Значи, разбираш, че човешката раса е в своя последен стадий. А аз съм дошъл, както е предсказано, да пречистя.
— И да унищожиш?
— Ерата на Кали е ера на желязото. Ерата на желязото е ера на властвуващото зло. И така, аз ще го унищожа, възседиал бял кон. Което ще бъде големият номер на сезона, понеже видя ли кан, се ласирам от страх.
И двамата се засмяхме на това. Нямаше кой знае колко други неща за смях.
— Бог би трябвало да може да язди, както и да прави всичко друго, което желае.
— Да, но в момента бог е въплътен. Аз нося тялото на Джеймс Дж. Кели. Ограничен съм от неговата плът. Как ти харесва той впрочем?
— Добър беше — отвърнах искрено.
— Неговото тяло харесва твоето. — Калки се усмихна. — Но жените разбират това и без да им се казва*
По обратния път към ашрама възобновихме по-раншните си отношения — репортер и изплъзваща се знаменитост. Попитах го за доктор Ашок.
— Доктор Ашок е човек, отдаден на ролите си. И ги изпълнява виртуозно.
— От ЦРУ ли е?
— Щом това играе. — Не беше отговор.
— Джейсън Маклауд.
— Нарк. — Това вече бе отговор.
— Замесен ли -сте в търговията е наркотици?
— Щях ли да ти кажа, ако бях?
— Не знам. Бихте могли да ми се доверите, след като вече съм ваша служителка.
— Но работиш и за „Нешънъл сън“ на Морган Дей-вие.
— Аз зная за кога е планирано да унищожите света. Трети април.
Калки бе неприятно изненадан.
— Лакшми ли ти каза?
— Искаше да ми направи впечатление. Да ми покаже колко малко време остава.
— Ще публикуваш ли датата?
— Не. Ще ми разкажете ли за наркотиците?
— Не. Има по-важни неща, които трябва да научиш.
— Като например?
— Иди в Ню Орлеан. Там ще се срещнеш с един от петимата Съвършени учители.
— Как?
— Той ще те намери. Не се безпокой. Приеми нещата каквито са.
Това беше краят. Интерлюдията в Катманду бе приключила. Слязох от планините. Престанах да плача нощем. Изхвърлих валиума. Без съмнение бях откачила. Но когато „747“ се приземи в Лос Анжелос, вече отново си бях аз.