Защо създавам погрешно впечатление?
Истината е, че в гимназията реших да стана най-големият летец в света. Бях пленена от Амелия Иърхарт. Събирах нейни снимки. Четях всичко, което можех да намеря за нея. След много упорит труд в един твърде мъжки свят аз осъществих желанието си. Станах най-добрият пилот в света. Бях твърда като кремък. Но си оставах един анахронизъм. Във века на почти пълна автоматизация пилот като Амелия, като мен (дори като богатата мисиз Одлъм) няма място. И все пак именно защото имаше нещо така архаично в това да си пилот през шестдесетте и седемдесетте години, много хора ме намираха интересна, особено мъжете, които ми се възхищаваха, но се държаха настрана, и жените, които ме мразеха. Сега, когато пиша това, нося един колан, подарен от Амелия на баща ми преди четиридесет години. Тесен, на бели и сини карета. Бих могла да я обичам. Но съдбата ни изигра мръсен номер. По времето, когато съм се родила, тя е била мъртва. По един странен начин аз вярвам, че Амелия е разбила самолета си и за двете ни. Изглежда, затова никога не съм се бояла, че ще загина със самолет.
Промяната не е непременно вредна. Въпреки това, докато отивах към плувния басейн на хотел „Бевърли хилз“, усещах, че нещата като че се променят. И то към по-зле. Бях разорена. Дължах алименти за два месеца. Да, аз бях тази, която плащаше вноски за издръжка. Великодушно настоях за това почетно право. В резултат на което в течение на седмица бях национална героиня в очите на мъжете. Жените ми пишеха отвратителни писма. Ясно, че не бях писенце.
Кой е Морган Дейвис? Морган работеше при Клей Фелкър. Кой е Клей Фелкър? Той издаваше списания в Ню Йорк и Лос Анжелос. Няколко откъса от „Надраснала майчинството“ излязоха в едно- от тях. Морган бе и човекът, който въведе X. В. Вайс в живота ми. Когато Клей Фолкър загуби контрол над списанията в полза на някакъв австралиец (това бе предмет на безкрайно любопитство от страна на журналистите и на никой друг), Морган Дейното ета/на отговорен редактор на „Нешънъл сън“ — един булеварден вестник, посветил се на корумпиране нравствеността на по-неинтелигентните читатели. Излизах с Морган един-два пъти, но нищо не стана. Беше прекалено дебел. Освен това дишаше тежко. Астма, казваше той, но си беше чист енфизем от многото цигари. Не обичам да се движа сред хора, които пушат. През времето, в което Морган и аз имахме нужда един от друг, ние се разбирахме добре. Сега, изглежда, пак му трябвах. Беше ме помолил да се срещнем „веднага“.
Просителите не могат да придирват, казвах си аз в стил а на X. В. В. Открих, че приличащите се на слънце около басейна на „Бевърли хилз“ ме дразнят. Всички изглеждаха така доволни, че са тук. В един от шезлонгите-заслони лежеше Мърв Грифин12. Извика ми:
— Здрасти, Теди!
Вниманието му ми се стори доста спортсменско. Все пак скандалът около случая с Индира Ганди надали бе доставил удоволствие на онези, които финансираха неговото предаване.
Седнах в шезлонг до Морган, който носеше бански на цветя. Говореше по телефона. Нещо, което правеше добре. Русият швед или норвежец, дето отговаряше за басейна, каза:
— Здравейте, мисиз Отинджър! Отдавна не сме ви виждали.
— Изпитвах самолети — отвърнах аз. В Холивуд бе необходимо винаги да се напомня на хората, че все още си търсен в областта, която те е прославила. Никому не бе позволено да се проваля на една миля околовръст басейна на хотел „Бевърли хилз“. Ако някой го стореше, получилата се при това отливна вълна би издавила гостите на хотела.
— Калифорния е така скучна — каза Морган. После ми кимна одобрително. Бях си облякла якето на летец-изпитател с надпис Деди Отинджър“, отпечатано с „Дей-гло“1 на гърба. Предизвикателно, но много полезно утвърждаване на лесно разпознаваем етикет. Аз бях стока. Продавах се. Освен това бях закъсала.
Морган вдигна „Сънди Ню Йорк таймз“13 14 от скута си. Ще рече, било е неделя. Трябва да се опитам да установя точната дата на срещата, която се оказа историческа в буквален смисъл. Той остави вестника да се разкапе на разните си приложения по цимента — пльок, пльок, пльок.