— Та с какво се занимаваш, Теди? — После млъкна за момент и — досаден навик — повтори онова, което ме чу да казвам иа управителя. — Викаш, изпитвала си самолети.
— Да, Морган. — Беше горещо на слънце й аз съблякох старото яке. Приятно ми стана, че той не можа да не се вторачи в блузата ми. Гърдите Отинджър бяха — са — прочути. След три години занимания с йога аз преустроих тялото си. По подобие на?... Кой знае? У всеки от нас има толкова много хора слети в... никой?
— Както виждам — каза Морган, — изпитването на самолети все още е добър бизнес. Тия нови фондове на военните...
— Нищо не виждаш. — Без да ща казах истината. — Що се отнася до отбраната, всичко става без хора. Имаме „MIRV1. Имаме „MARV11. Имаме „М—X“*, а сега ракетата „Круз113. Имахме, ио загубихме „В— Г14. Няма нещо ново, което да се нуждае от човешка плът, от мозък, от мен. Така че всичко, което мога да правя, е да се занимавам с машините на разни авиокомпании, дето отиват към банкрут. — В стремежа си да не кажа нищо, бях казала много.
Точно над високите опърпани палми край басейна, изгорелите газове от пет-шест реактивни самолета прекарваха тегели по запрашеното и помръкнало небе на Лос Анжелос. Ясно ми беше, че те изгарят озона в горния слой на атмосферата. И все пак ги обичах.
— Кофти — каза Морган, видимо доволен, че работите ми не вървят. Наблюдавах струйката пот между увисналите му гърди, обрасли с тъпички сиви косъмчета. Зърната срамежливо обърнати навътре. Започна да крипти. С хомеопатична цел той пое облак цигарен дим, изкашля се и каза:
— Какво стана с оня филм, в който трябваше да играеш главната роля, за оная, как се казваше?
— Амелия Иърхарт. Отложиха го. Има трудности със сценария. — Трудностите със сценария създаваше Шърли Маклейн. Бе заявила, че самата тя ще прави филм за живота на Амелия. Моята приятелка и продуцентка, Арлин Уеготаф, поиска да откупи правата за филмиране. Само че Шърли каза „не11.
— Ти беше бомба писател. — Морган закри стомаха и гърдите си с приложението „Пътешествия“ на „Ню Йорк таймз“.
— Никаква писателка не съм била —казах. — Всичко излезе „както бе разказано“ на онова лайно Хърман X. Вайс, дето ми го изнамери.
— Хърман не беше ли по начало идея на Клей? Както и да е, старият Хърман свърши добра работа. Но ако ие искаш да работиш пак с него, никой не те кара. — Намекът на Морган прозвуча ясно като сигнален звънец.
— Искаш да напиша нова книга? „Надраснала надраснатото майчинство“?
— Добре го каза! — Морган ме потупа по ръката-Дланта му лепнеше от плажно масло. — И ще можеш да разкажеш на света за всичките муцета около тебе.
Въображението на мъжете е изпълнено с помисли за жени, които не се нуждаят от тях. Преди да успея да му го върна, телефонът иззвъня и Морган говори, както ми се стори, часове наред върху злободневния въпрос ще изостави ли президентът вицепрезидента в предстоящите избори. Да не беше пък обратното? Така наречените посредници на властта в ония дни никога не знаеха кое е важно.
Все пак част от намеренията му разбрах. Морган не се интересуваше от продължение на книгата ми. Обзе ме униние. И имаше защо. Аз бях, въпреки всичко, един безработен пилот с дългове, въртящи се около цифрата сто и единадесет хиляди долара, с две деца на възраст девет и единадесет падини, за които трябваше да се изръсвам по една хилядарка всеки месец. Да не говорим за разнообразните допълнителни плащания, свързани с децата, включително пластичната операция на заешката устна на Теса — операция, непокрита от медицинската застраховка, макар компанията да твърдеше, че ще бъде. Във всекидневието никога не ми се позволяваше да надраствам майчинството с повече от педя-две.
Единствената светлинка в живота ми беше Арлин Уегстаф. Над четиридесет години. Само бог знаеше колко „над“. Но Арлин носеше повечето от тези години незабелязано. И то на публични места. Що се отнася до миналия февруари, тя беше най-високо платената актриса в телевизионната реклама. Страхотно популярна — идол! Шедьовърът на Арлин бе рекламата за кафе „Джеда“, в която отначало се представя като домакиня-повлекана, обзета и от невротична киселост. Опитва се да изчисти пода с прахосмукачка. Нищо не става. Докато се свлича в стола, един услужлив съсед й носи чаша кафе „Джеда“. Арлин изпива кафето и резултатът е смайващ. Преодоляла кататоничния пристъп, тя е изпълнена с енергия и пилотира прахосмукачката като реактивен самолет. Приходите само от тази реклама ни позволяваха да си живеем спокойно и двете.