След това кръглото черно лице на Джейсън Маклауд изпълни екрана. Застанал бе между голямо американско знаме и земния глобус. Говореше малко несвързано:
— Това е вярно, Джим. — Говореше на някой невидим, задал въпрос. — Искам да кажа, Бил. Бюрото за наркотици е. Абсолютно.
— Това сигурно ли е, мистър Маклауд?
— Сигурно е, Бил. Бих могъл да кажа, няма начин, Но няма да го кажа. Ще кажа, че „Калки ентърпрайзис“ са под следствие, и сега, след като душата на организацията е свален от сцената от някоя съперническа банда, ние ще можем, сигурен съм, по някакъв начин да премахнем веднъж за винаги този ужасен октопод, чиито пипала се протягат от маковите поля на Турция до детските площадки на Бъфало и Форт Лодърдейл.
— Мисля, че всички ние американците се чувствуваме много по-сигурно, като знаем, че Джейсън Маклауд се е заел с тази работа.
Реших, че Джералдин е права. Маклауд е в безопасност. Между знамето и глобуса беше неуязвим.
Следващият образ на екрана трябва да е бил записан само преди няколко минути. Появи се Джайлз. Слизаше по трапа на „Нараяна“. Внезапно иред него се появи човек. Джайлз изглеждаше стреснат. Човекът му връчи някакъв плик. Според диктора: „Доктор Джайлз Лоуъл се подвежда в момента под отговорност от Сенатската комисия за контрол върху престъпленията с наркотици.“
Камерата показа лицето на Джайлз в едър план. Той оголи зъби като тигър, хванат натясно. Или още по-зле — като тигър, пуснат натясно. „Комисията се •събира в Ню Йорк тази седмица ...“
2
Сенаторът Уайт бе настанен в ъглов апартамент в хотел „Плаза“. Високите прозорци имаха чудесен изглед към Сентрал парк. Маюар цветя, изпратени от почитатели, да украсяваха всяка маса в хола, напразно търсех символичния мак.
Сенаторът Уайт, по риза, говореше по телефона. Секретарят му ми кимна да седна. Останах права. Сенаторът приключи разговора си. Дарена ми бе една ослепителна усмивка тип четиридесети или четиридесет и първи президент на Съединените щати.
— Сядай, Теди. Свали товара от тези красиви крака. Току-що смазах най-голямата опиатна организация ш света. Ще те повикам по-късно, Теди — каза той не на мен, а на секретаря. Еднакви имена.
— След няколко минути ще дойде агент на ЦРУ, който носи стоката. — Уайт удари мъничък юмрук в мъничка ръка, издавайки мъничък звук.
— Искали сте да ме видите, сенаторе.
— Да. — Уайт нахлузи тържествената си усмивка тип „Обръщение към Конгреса“. Доби вид на историческа личност. Маунт Ръшмор3 в розова мъгла. — Като добра американка, Теди, а винаги мога да заявя, че ти не си нищо друго — искам да дадеш показания пред моята комисия на 4 април. Естествено, ти ще искаш да бъдеш инструктирана точно какво да кажеш, поради което предложих това малко събиране с мен и човека от ЦРУ. Но преди всичко, Теди, какво мислиш, че се случи в „Медисън скуеър гардън“?
При създадените обстоятелства този въпрос ми се стори странен. Затова му дадох странен отговор:
— Ами, първо, Калки напълни „Гардън“, а вие казахте, че няма да може.
— Имаше много хартия. — Уайт изпадна в жаргона на шоу-бизнеоа. „Хартия“ значеше безплатни билети, които се раздават, за да изглежда препълнено.
— Нямаше хартия. Къщата — аз също заговорих на този жаргон — се напълни догоре.
— Нека бъде така — маза Уайт подигравателно. — Какво точно стана накрая?
— Калки бе убит. — Реших да следвам линията на партията или на Джайлз Лоуъл. — Както и очакваше той.
— Така ли стоят нещата?
— Това е, което стана.
— Казвал ли ти е Калки някога, че очаква да го убият?
— В известен смисъл, да. — Доколкото сама тънех в незнание, не виждах причина да не го споделя с Уайт, Не ми се вярваше да му е известно нещо, което да не е известно на мен.
Уайт така зачеса главата си, че близнатото отзад щръкна право нагоре. Приличаше на селски тарикат. — Глей, аз съм просто момче и не мога... не моа а разбера кой, по дяволите, фърли таа голема бомба по Джим Кели и убавия му бел кон?
Изокърцах със зъби. Гласът на Уайт бе като студена манджа от бамя. Мразя бамя в какъвто и да е вид, Отвърнах уклончиво: