— Окей, Морган, навита съм. Ще бъда Теодора Хехт Отинджър, досадничка номер едно на репортерския небосклон. Ориана Фалачи1 от Западен Холивуд. По защо? Защо при всичките тия професионални журналисти, плътна ли наоколо, той иска да говори с мен?
— Ами, разправя, че бил чел „Надраскала майчинството11.
— Тогава може би трябва да му пратиш Хърман X. Вайс.
— Не. Ти трябва да бъдеш. И само ти. — Морган замести професионално проницателния си израз с неподправено озадачен. — Виж какво, рожбо, изненадан съм не по-малко от теб. Дори му пратих телекс. Бихте ли приели Норман Мейлър23 24? Мейлър пише всичко, нали разбираш. Обаче отговорът бе: Отинджър или никой.
— Така че ще бъде Отинджър. Окей. — Стиснахме си мазно ръцете. Избърсах плажното масло от моята ръка с края на моргановия пешкир. Каза, че ще уреди подробностите с адвокатите ми в бюрото на Уилям Морис. Щял да ми даде цялата информация, която може да намери за Калки.
През гърдите на Морган бе напечатано: „Почивайте на карибското крайбрежие“. Наопаки.
2
— Здрасти, мамо! — Теса ми дари една дълга прегръдка. След това стиснах ръката на бившата си половинка, Ърл Отинджър-син.
— Къде е Ерик? — попитах аз.
— На доктор. Правят му алергични проби.
— Това е третата серия.
— Той има нужда от тях, Теди. Пренапрегнат е. Много му се събра. Както и на всички ни.
Напомних си да не правя сцени за пари пред Теса. Привлекателно дете. Почти нямаше следа от заешката устна и се радвах, че част от изчезналите ми пари са били разумно похарчени. След това Теса остави мен ,и Ърл да се оправяме сами, както би казал X. В. В.
— Мартини?
Отвърнах с да, защото беше вече приготвено.
Огледах стаята, като почти не можех да повярвам, че съм прекарала осем години — по-голямата (чети по-лошата) част от семейния си живот — в тази къща, обърната към прашен хълм, зад който бе Тихият океан и жилищната част на Санта Моника.
Не съм пияница, но пресуших чашата мартини на два пъти. Ърл младши ми действуваше по този начин.
-- Как вървят работите в службата? — попитах както бях питала всеки ден в чаровния час, когато се завръщаше уморен — както той казваше — от посредническата фирма, в която работеше, а всъщност и малкото негова енергия бе изцедена от една или друга служителка в „салона за масаж“ на Мелроуз, чийто редовен клиент бе от шейсет и осма. Това го знам с положителност. Собственичката беше бивша танцьорка от „Ракетите“ в Ню Йорк и приятелка на Арлин. Тя ни разправяше как момичетата вземали Ърл син за посмешище. Разправи ни как ме съжалявали. Те бяха добри момичета. Изобщо не съм сигурна, че някога съм харесвала истински мъжете.
— Отвратително — отговори Ърл младши по навик. Изглеждаше подпухнал, но слава богу вече не носеше мъниста и косата му бе подстригана късо. Миналия февруари всички бяхме настроени доста анти антикултурата, което беше етап по пътя към позициите на антикартъровата антикултура. Тя пък представляваше куп евангелистки християнски глупости. Ще запиша за бъдещите историци на нашата цивилизация чутото преди години на едно събрание в Лонг Бийч. Някакво момиче се приближи до мъжа, с когото разговарях, и обяви: „Хело, аз съм Бетина. Зодия Риба. Увлечения: естествените храни1, водните спортове и робството.“ Тогава, в миг на заслепяващо просветление, осъзнах, че Вечният Анархист на небето е подготвил всичко, за да спусне завесата. Джонсън? Не. Поуп, Александър25 26. Както излиза, всеобщата тъма в никакъв случай не погребва всичко. Но сега трябва да се оттегля от ръба на забранените умозаключеиия.
— Винаги казваш, че е отвратително. Но търговията с недвижимости е в разцвет. Знам. Чета вестници.
Ърл младши пррсто ме прониза с поглед, пълен с омраза. Не можех да го виня, естествено. Някога бях мисиз Ърг Отинджър младши, съпруга, майка и пазителка на домашното огнище (и само по съвместителство пилот-изпитател и призьор на голямата купа). След това, щеш не щеш, дойдоха операцията, книгата, разводът. За един ден станах нова Амелия Иърхарт. Оставих съпруг, деца, фалопиеви тръби. В тази anno mirabilis27 бях деветата по популярност жена според института за анкетиране на общественото мнение ,,Галъп“.
Ърл младши всъщност никога не прие тези неща. А аз никога не приех него. Моят някогашен психиатър, доктор Мингърс, бе категоричен, че съм станала летец-изпитател, за да избягам от земята, от плодовитостта си, от Ърл младши, от децата, които никога не бях искала. И все пак трябва да съм изпитвала нещо към него някога, мислех си, вторачена през първата успокояваща мараня на мартинито в малката двойна брадичка на моя екссъпруг. Очите ми се напълниха със сълзи. Неговите също бяха влажни. Любов? Нежност? Съжаление? Не. Беше червеникавият душещ смог, стелещ се по булевард „Санта Моника каньон“ откъм „Тихоокеанската автострада“. Въглеродният окис от десетните хиляди коли, плъзнали от юг на север, от север на юг, броня до броня.