Само че тая стока не вървеше в Сидней. Започнаха да задават въпроси от личен характер. Когато накрая ме попитаха дали е вярно, че съм лезбийка, аз цапардосах репортера на „Бюлетин“. Това беше подходящо за забавната програма на телевизията, макар и да не вървеше много за „Предаване за семейството“.
Другаде ме посрещаха добре. Най-малкото, интервюто на Арлин с Калки, бе излъчено във всяка страна, която имаше телевизия. Хората бяха очаровани от него. Вярваха ли в Края? Не, струва ми се. А аз? Не, не съвсем. Аз очевидно бях любопитна да видя как Калки ще обясни наближаващата липса на край.
Най-малко веднъж дневно говорех по радиото с Джайлз на борда на „Нараяиа“.
— Работата ти е първо качество, Теди. Радваме се на нечувано внимание от страна на журналистите. Така че, само хвърляй онези лотоси да се носят по въздуха като милиони целувки на вселюбящия Шива.
Накрая, точно по разписание приземих „Гаруда“ на летище „Кенеди“. Бях изтощена. С тоалетни принадлежности и бордовия дневник в ръка се качих в ча-кащата лимузина. И заспах веднага. Събудих се от развълнуваната прегръдка на Джералдин.
— Теди! — извика тя. — Ти си героиня.
— Що? — Капнала от умора, аз се измъкнах от колата. Намирахме се в „Бетъри“ — нещо като парк в търговската част на Манхатън с изглед към залива. На известно разстояние от брега стоеше на котва „Нараяна“. Поради неотдавнашен петролен разлив водите на залива представляваха гъста чорба, в която до мъртвите риби плаваха мъртви птици. Стараехме се да не дишаме твърде дълбоко, докато се качвахме в катера на „Нараяна“.
Джералдин продължи да ми разправя колко били доволни всички те.
— Джайлз беше ужасен от мисълта, че нещо може да не стане както трябва. А Калки каза: „Теди Отинджър е най-добрата“, и така си е!
С пристигането ни в големия салон петимата Съвършени учители най-после се събраха. Прегърнаха ме всички подред. Джайлз бе вън от себе си (но това „себе си“ бе на Джайлз, слава богу, не на доктор Ашок).
— Ти не ме подведе, любима Теди. Другите може и да са се съмнявали в тебе, но не и аз.
Калки ме прегърна през раменете.
— Ти бе четвъртата ми ръка — каза той с усмивка. — Тази, дето държи лотоса. Свърши чудесна работа.
Лакшми посочи една карта на света, окачена на триножник.
— Виждаш ли? — каза тя, — Следяхме те внимателно. — Планът за полета на „Гаруда“ оформяше кръст върху картата. Всяко кацане за зареждане бе отбелязано със звездичка. Някой бе нанасял всеки ден скоростта и посоката на вятъра.
— Лотосите са сега във всички кътчета на света, включително и полюсите. — Джайлз почука кръста в средата на картата. — Общо взето, превъзходно занятие по дислокация, за което на двете ни учени, Джералдин и Лакшми, трябва да се изкаже благодарност, както и на тебе, любима Теди, единствен изпълнител на великия план.
— Лотосът — каза Калки — вече е стигнал до всички човеци.
Този ден всички, освен Калки, вечеряхме на борда на „Нараяна“. Казаха ми, че повече няма да го видим до другия ден по пладне.
Настроението ми? Пълно изтощение. Заспах в горещата вана и не се събудих, докато водата не изстина. Цяла трепереща аз се разтрих с една хавлия. Като забелязах големия син монограм „К“, пак се зачудих на парите, които се харчеха. Двете ми обиколки на света трябва да струваха четвърт милион долара. Помня как си помислих, че ако нищо не се случи на следния ден, Калки никога не би могъл да се съвземе финансово. Докато се обличах (в черно кадифе — беше хладна априлска вечер), се чудех дали пък не замисляше да изнудва света. Нещо като: „Ако не ми платите еди-колко си милиона долара, ще взривя кобалтова бомба на Голямата централна гара.“
Джералдин бе сама в салона. Изглеждаше чудесно... в червено! „Трябва смелост, помислих си, и известно количество късмет, за да успееш с това. Червенокосите обикновено се обезличават от всички ярки цветове, като изключим допълващото ги зелено. Тя ме предупреди с тих глас да не споменавам нищо за задачите на утрешния ден, защото „келнерите са до един агенти“.“
Джералдин направи две „Блъди Мери“. Предпочитам водката чиста, но никога не бях й казвала това. Задръжките между хората са често пъти странни. Попитах я какво е запланувал Калки за следния ден. Джералдин каза:
— Танц.
— Надявам се, че го е отрепетирал добре. Но след като танцува ...
Джералдин допря пръст до устните си.
— В помещението има подслушвателна апаратура — каза тя. Можеше да вбеси човека. С тайнствена усмивка включи телевизора. Тъкмо щяха да започнат новините.
Пресуших чашата си. Напих се. Умората, часовата промяна, водката свършиха своето добро дело. Съзнанието ми бойкотираше разговора. (Защо ли не може да се каже „калкира“?)