— Аз също не зная какво е станало, млади човече, но мога да ви кажа какво видях. Над платиновата пещ сияеше корона. А това е индикация за радиационно излъчване. Казвате, уран?
— Да, но непречистен уран, а той не е опасен. Искам да кажа, че чистотата на урана е едно от най-важните качества, за осъществяване на ядрена реакция. — Той облиза припряно устни. — Сър, нима мислите, че е било реакция? Но това не е плутоний, нито пък е бил бомбардиран.
— Освен това, — добави замислено доктор Смит — е под критичната маса. Или, поне под стойностите на критичната маса, които са ни известни. — Той се загледа в очистената повърхност на плота, в обгорените крака на бюрото и в сребристите пръски по пода. — Уранът се топи при 1800 градуса по Целзий, а за самата ядрена реакция все още не знаем достатъчно, за да правим свободни предположения. В края на краищата, в тази стая вероятно има предостатъчно разсеяна радиация. След като изстине напълно металът, млади човече, съветвам ви да го съберете и да го анализирате внимателно.
Той се огледа замислено, след това доближи насрещната стена и вниманието му неочаквано бе привлечено от странно петно.
— Какво е това? — попита доктор Смит. — Тук ли беше и преди?
— Кое, сър? — младежът застана до него и погледна петното, което доктор Смит сочеше. Оказа се, че е съвсем миниатюрно отвърстие, сякаш някой бе заковал малък пирон, а сетне го бе измъкнал — само дето отвърстието достигаше другия край на стената, защото през него проникваха слънчеви лъчи.
Химикът поклати глава.
— Никога не съм го виждал. Но да си призная, не съм и обръщал внимание.
Доктор Смит отстъпи мълчаливо назад и заобиколи термостата — правоъгълна кутия с тънка метална обшивка. Водата вътре тихичко бълбукаше, докато електрическите крушки, поставени отдолу в качеството на нагреватели, периодично светваха и изгасваха, по сигнал от релето.
— А това тук ли беше? — рече доктор Смит и драсна с нокът едно петънце близо до горния край на термостата. Съвсем малък кръгъл отвор, прорязан в метала. Водата още не беше стигнала до него.
Химикът се облещи.
— Не, сър, нямаше го със сигурност. Уверявам ви.
— Хъммм. Има ли го от другата страна?
— Проклет да съм. Искам да кажа — да, сър.
— Добре, елате тук и погледнете през дупката. Спрете, моля ви, термостата. А сега, застанете тук… — Той запуши с пръст дупката в стената. — Какво виждате?
— Виждам пръста ви, сър. Там ли точно е дупката?
Доктор Смит пропусна въпроса и продължи:
— Погледнете в противоположна посока. Какво виждате?
— Нищо.
— Но тъкмо на това място е била поставена пещта с урана. Не съм ли прав?
— Мисля, че сте прав, сър — призна с неохота химикът.
Доктор Смит погледна към табелката на вратата и продължи с леден глас:
— Мистър Дженингс, въпросът е абсолютно поверителен. Не искам да го споделяте с когото и да било. Разбирате ли ме?
— Напълно, сър.
— Тогава, да се махаме от тук. Ще изпратим лаборант за да провери радиационния фон, а ние двамата най-добре да отидем на преглед.
— Опасявате се от радиационно изгаряне, сър? — Химикът побледня.
— Скоро ще узнаем.
Оказа се, обаче, че и при двамата нямаше данни за някакви сериозни лъчеви обгаряния. Нормални бяха резултатите от кръвната картина, не се откри нищо и при изследване окосмените части на тялото. Гаденето, от което и двамата се оплакаха, беше отдадено по-скоро на стреса от преживяното, а други симптоми не бяха наблюдавани.
И никой в целия институт, нито тогава, нито пък по-късно, можеше да даде някакво разумно обяснение защо проба непречистен уран, значително под критичната маса, при това без да е подложен на пряко бомбардиране с неутрони, ненадейно ще се стопи и ще излъчи ясно видима, смъртоносна корона.
Единственият извод бе, че в ядрената физика все още се случват чудати и необясними явления.
И въпреки това, доктор Смит не намери в себе си сили да напише цялата истина за инцидента в рапорта, който се наложи да изготвя. Не спомена, например, нито дума за дупките в стената на лабораторията, пропусна и факта, че отвърстието в непосредствена близост да урановата проба едва се различаваше, докато в другото, на стената, спокойно можеше да пъхне пръст.
Един разширяващ се лъч би изминал няколко мили, преди да се отдалечи от кривината на земната повърхност и по това време ще е с ширина десетина фута. А след това ще продължи да сияе в космическия мрак, като едновременно се разширява и отслабва, докато изчезне сред вакуума.
Доктор Смит запази само за себе си тази представа.
Не спомена пред никой и за това, че още на следващия ден, докато лежеше в лазарета, той поиска да му купят вестник и го прочете внимателно, търсейки нещо съвсем конкретно.