Тя впери тревожен поглед в лицето на своя мъж и прочете объркването му.
— Хайде да спим, Лоа — рече Арбин. — Ще говорим утре.
Шепотът утихна, светлината бе изгасена и сънят се спусна над къщата.
На следващата сутрин дойде ред на Грю да си каже мнението по въпроса. Арбин очакваше с надежда съвета му. Изпитваше увереност в мъдростта и опита на своя тъст.
— Проблемите ви, Арбин — поде Грю — произхождат от факта, че сте ме регистрирали като работник и ви е определена тричленна квота. Омръзна ми да съм ви в тежест. Живях две години отвъд определения Срок. Стига ми толкова.
— Въобще не става дума за това — отвърна смутено Арбин. — Не съм намеквал, че си ни в тежест.
— Какво значение, в края на краищата? Остават само две години до следващото Преброяване, когато ще си отида.
— Но поне ще си поживееш още две години. Защо да те лишаваме от тях?
— Защото така е за всички. А какво ще стане с теб и Лоа? Когато дойдат за мен ще отведат и вас. Кой доблестен човек би живуркал още някоя и друга година, за сметка на своите…
— Престани, Грю. Сега не е време за истерии. Колко пъти вече го обсъждахме — ще съобщим за теб само седмица преди Преброявенето.
— А как ще измамите доктора?
— Ще го подкупим.
— Хъмм. А този — новият? Рискът сега е двоен. Трябва и него да криете.
— Ще го изгоним. Космосе мили, трябва ли точно сега да се притесняваме за него? Имаме цели две години. Ти какво ще ни посъветваш?
— Чуждоземец… — промърмори Грю. Почукал на нашата врата. Нямаме представа откъде се е взел. Говори нечленоразделно… просто не знам какво да ти кажа.
— Не изглежда опасен — отвърна фермерът. — По-скоро е уплашен. Едва ли ще ни причини неприятности.
— Уплашен, значи? Ами ако е слабоумен? Може би това не е някой чуждоземен диалект, а безсмислен брътвеж на побъркан?
— Не ми изглежда… — но Арбин се размърда неспокойно.
— Защото ти се ще да го използваш… добре, ще ти кажа как да постъпиш. Отведи го в града.
— В Чика? — Арбин го погледна ужасено. — Така ще се издадем.
— Ни най-малко — прекъсна го спокойно Грю. — Проблемът при теб е, че не четеш редовно вестници. За щастие на семейството, аз го правя. Наскоро научих, че в Института за Ядрени Изследвания е създаден апарат, който ще подпомага хората в учебния процес. Имаше цяла страница по този въпрос в неделното издание. Та значи, нужни са им доброволци. Заведи им нашия човек. Той ще им стане доброволец.
Арбин поклати решително глава.
— Изгубил си си ума. Не мога да го направя, Грю. Още от вратата ще му поискат регистрационния номер. Така сам ще си изпрося разследването, а после ще научат и за теб.
— Не, няма. Защото отново грешиш, Арбин. Причината, поради която в института се нуждаят от доброволци е, че апаратът им все още е на експериментален етап. Нищо чудно е да погубил няколко души, така че няма да ти задават никакви въпроси. А нашият човек толкова е загазил, че и смъртта може да е изход за него… Арбин, бъди така добър, подай ми книгопроектора и пусни шеста ролка. И ми донеси вестника на връщане.
Беше късен следобед, когато Шварц отвори наново очи. Усещаше в гърдите си онази смразяваща болка, мъката по изгубената съпруга, по изчезналия познат свят…
Веднъж вече бе изпитвал тази болка и споменът за онзи далечен миг пробуди в него отдавна забравена сцена. Беше съвсем млад, почти дете, селото, в което живееше бе сковано от студ и покрито със сняг… но шейната вече беше запрегната… а сетне влакът… и неописуемо големият кораб…
Мъчителният, отчайващ страх по познатия, но изгубен свят се смеси със спомените за онзи далечен миг, когато едва двадесет годишен бе емигрирал в Америка.
Нямаше нищо по-истинско от това отчаяние. Вече не се съмняваше — това не беше сън.
Подскочи, когато светлината зад вратата блесна и се разнесе познатият, но неразбираем глас на неговия домакин. А после вратата се отвори и му поднесоха закуска — гъста и вкусна каша, която напомняше малко на царевично брашно и мляко.
Каза само „благодаря“ и закима с глава.
Фермерът отвърна нещо на свой ред и вдигна ризата на Шварц от облегалката на стола. Огледа я, като обърна особено внимание на копчетата. Сетне я постави на място, плъзна встрани една от вратите на гардероба и едва сега Шварц забеляза колко гладко шлифовани са стените.
— Пластмаса… — промърмори той, по-скоро на себе си. Откри също, че стаята няма ъгли, а стените се преливат постепенно една в друга.