— Някой да идва насам?
— Струва ми се, че не.
Арвардан се усмихна мрачно на Пола. Погали я нежно, а тя го погледна с насълзени очи. На няколко пъти през изминалите два часа си беше помислял, че никога вече не ще я докосне, нито пък ще има възможност да надникне в очите й.
— Пола, май все още има надежда за нас, а?
— Едва ли — поклати глава тя. — Нима забравяш за вторник — шест часа?
— Да съм забравил ли? Ще видим. — Арвардан се наведе над проснатия на пода Древен и завъртя безцеремонно главата му. — Жив ли е? — той опипа пулса, сетне постави ръка на гърдите му. — Сърцето му все още бие… Притежаваш опасна сила, Шварц. Защо не го направи по-рано?
— Защото мислех, че ще успея да го подчиня на волята си. Надявах се да го използвам, за да ни изведе от тук — като прикритие.
— Да не се отчайваме — намеси се Шект. — Само на половин миля от това място, във Форт Дибърн има Имперски гарнизон. Доберем ли се до него и незабавно ще уведомим Ениус.
— Но как ще се доберем! Отвън има стотици въоръжени пазачи… Какво можем да направим с това вкочанено чучело? Да го поставим на колелца и да го търкаляме пред нас? — Арвардан се изсмя обезсърчено.
— Освен това — добави Шварц — не бих могъл да го задържа твърде дълго. Нали видяхте сами — за малко да се проваля.
— Защото още не си привикнал — поде ентусиазирано Шект. — Слушай, Шварц, мисля че имам представа какво правиш със силата, скрита в ума ти. Той е нещо като приемателна станция за електромагнитното поле на мозъка. Можеш и да предаваш. Следиш ли мисълта ми?
Шварц го гледаше неуверено.
— Трябва да ме разбереш — настояваше Шект. — Опитай се да се съсредоточиш върху онова, което искаш той да направи. Първо ще му дадем бластера.
— Какво? — възкликнаха едновременно останалите.
Шект повиши глас.
— Той трябва да ни изведе от тук. Иначе как ще се измъкнем? Не мислите ли, че ще е твърде подозрително, ако го оставим обезоръжен?
— Но аз не мога да го задържа. Казах ти вече — не мога. — Шварц сгъваше ръце, опитвайки се да възстанови колкото се може по-бързо контрол над тях. — Не ме интересуват теориите ти. Въобще нямаш представа колко е трудно. Тази сила е толкова плъзгава, болезнена, неконтролируема.
— Зная, но ще трябва да рискуваме. опитай още сега, Шварц. Накарай го да вдигне ръка, когато дойде на себе си.
Не след дълго Секретарят се размърда и изпъшка болезнено. Шварц почувства съживяващото се Докосване. Мълчаливо, борейки се със страха си, той остави Докосването да набере сила — а след това му заговори. Не с думи, а по същия беззвучен начин, по който нареждаше на ръката си да помръдне, без дори да осъзнава, че й говори.
И не ръката на Шварц, а тази на Секретаря помръдна. Човекът, дошъл от миналото на Земята, погледна останалите с радостна усмивка, но те не откъсваха очи от Балкис — Балкис, чиято глава се полюшваше, съзнанието бавно се връщаше в очите му, а ръката му бе изпъната право напред.
Шварц се захвана за работа.
Някак странно се надигна Секретарят, сякаш всеки миг щеше за изгуби равновесие. Още по-странно започна да се държи след това — защото тялото му затанцува пред изумените им погледи.
Никакъв ритъм нямаше в този танц, нито пък красота, но тримата, следящи танца отстрани и Шварц, който освен тялото, държеше под контрол и ума на Балкис изпитваха неимоверна радост. Защото в този миг Секретарят изпълняваше волята на един ум, който нямаше никаква физическа връзка с него.
Шект застана предпазливо пред Секретаря и бавно протегна ръка. В разтворената си длан крепеше бластера, с дръжката напред.
— Нека го вземе, Шварц — каза Шект.
Ръката на Балкис се протегна и сграбчи несръчно бластера. В очите му блесна зловещо огънче, но после избледня. Със същите бавни автоматични движения ръката пъхна бластера в колана. Шварц се изсмя пресипнало.
— За малко да ми се изплъзне — каза той с пребледняло лице.
— Е? Ще се справиш ли с него?
— Съпротивлява се, дяволът. Но не е толкова силен, колкото преди малко.
— Защото вече знаеш какво правиш — отбеляза Шект. — А сега — втората стъпка. Не се опитвай да го държиш, представи си, че тялото му е твоето.
— Можеш ли да го накараш да говори? — попита Арвардан.
В настъпилото мълчание Секретарят изръмжа нещо неразбираемо. Отново мълчание и повторно изръмжаване.
— Това е всичко — изпъшка Шварц.
— Защо не се получава? — попита разтревожено Пола.
Шект сви рамене.
— Защото в случая участват някои доста фини мускули. Съвсем не е като да мърдаш крайниците. Няма значение, Шварц Ще опитаме да минем без много приказки.
Спомените от последвалите два часа бяха от онези, за които нито един от участниците в тази одисея след това не споделяше едно и също мнение. Доктор Шект например, забрави напълно страховете си и съсредоточи цялото си внимание и симпатия в усилията, които полагаше Шварц. През цялото време не откъсваше загрижен поглед от неговото напрегнато лице. Така и не намери дори миг за да погледне останалите.