Никой от останалите пазачи не беше го виждал. Всеобщият смут продължаваше да нараства.
В два следобед пристигна първото съобщение — няколко минувачи забелязали колата на Секретаря на улицата — не знаят дали той я е управлявал, не са го забелязали вътре…
В два и половина вече беше установено със сигурност, че колата е влязла във Форт Дибърн.
Малко преди три най-сетне бе взето решение да разговарят с коменданта на форта. Свързаха се с един лейтенант, който им обясни, че няма право да дава каквато и да било информация по въпроса. Освен това, офицерът на Негово имперско величество помоли да не се вдига излишна паника, а също така, въпросът с изчезването на един от членовете на Обществото да бъде запазен в тайна до следващо нареждане.
Последното обаче предизвика обратен на желания ефект.
Съучастниците в замисленото предателство не можеха да си позволят да останат безучастни, когато един от съконспираторите им бе попаднал в ръцете на врага само четиридесет и осем часа преди началото на операцията. Това би означавало разкриване на замисъла, с всички произтичащи от факта последствия. С други думи, монетата имаше само една страна — другата беше смъртта.
И така, слухът се понесе…
Чика кипеше под повърхността…
На улиците излязоха професионалните агитатори. Отворени бяха тайните арсенали, започна се повсеместно въоръжаване на населението. Движението около форта се усили, към шест часа следобед коменданта получи нови сведения, този път от специален пратеник.
Вътре във форта също цареше трескава подготовка, макар и в по-ограничени мащаби. Всичко започна доста драматично, когато при първата среща с неканените посетители, младият лейтенант протегна ръка към бластера на Секретаря и каза:
— Предайте ми това.
— Дай му го, Шварц — каза Шект.
Ръката на Секретаря се протегна, подаде бластера, а след това се отпусна уморено. Шварц въздъхна измъчено и за първи път от доста време насам си позволи да се отпусне.
Арвардан беше нащрек. В мига, когато Секретарят подскочи пъргаво — като навита докрай метална пружина, освободена от напрежението, той се хвърли върху него и му нанесе няколко удара с огромните си юмруци.
Лейтенантът нареди нещо на войниците си. Двама от тях дотичаха и издърпаха доста грубо Арвардан, а Секретарят се свлече на седалката. От ъгъла на устата му се стичаше тъмна струйка кръв. На бузата на Арвардан също аленееше кърваво петно.
Арвардан се изправи и приглади косите си с разтреперана ръка. Сетне посочи с пръст Секретаря и каза:
— Обвинявам този човек в конспирация срещу Имперското правителство. Настоявам за незабавна среща с коменданта.
— Оставете на нас да преценим, сър — отвърна с официален тон лейтенантът. — Ако не възразявате, последвайте ме — всички.
Наложи се да чакат няколко часа. Настаниха ги в относително чисто помещение. За първи път от дванадесет часа насам имаха възможност да се нахранят, което и направиха, въпреки тревогите си. Получиха възможност дори да се изкъпят.
Ала въпреки това, отвън стоеше охрана. Накрая Шварц заспа, а Арвардан погледна въпросително Шект. Ученият поклати глава.
— Не можем — каза той. — Човешката издръжливост си има граници. Не виждаш ли, че е напълно изтощен. Нека спи.
— Остават ни само тридесет и девет часа!
— Зная — ще чакаме.
Вратата се отвори и в стаята прозвуча хладен, надменен глас:
— Кой от вас твърди, че е имперски поданик?
— Аз… — Арвардан скочи — Аз съм…
Той млъкна, разпознал влезлият. На лицето на офицера бе застинала неприветлива усмивка. Лявата му ръка все още бе неподвижна — като спомен от последната им среща.
— Бел, — извика Пола — това е офицерът… от универсалния магазин.
— Същият, на когото господинът счупи ръката — кимна влезлият. — Името ми е лейтенант Клауди. Да, вече се познаваме. Значи вие идвате от Сириус, така ли? И въпреки това, сте се сдушили с тези тук. В името на галактиката, колко низко може да падне човек! Виждам, че момичето още е с вас. — Той ги огледа и произнесе отчетливо: — Земна повлекана!
Лицето на Арвардан пламна, той понечи да се хвърли, после се сдържа. Сега не беше моментът…
— Мога ли да се срещна с полковника, лейтенант? — произнесе той, стараейки се да запази самообладание.
— Полковникът, опасявам се, е зает.
— Да не искате да кажете, че е извън града?
— Не съм го казал. Мога да се свържа с него — ако въпросът наистина не търпи отлагане.