— Така е… Мога ли да видя дежурния офицер?
— В момента аз съм дежурния офицер.
— Тогава повикайте полковника.
В отговор лейтенантът бавно поклати глава.
— Не мога да го сторя, докато не ме убедите, че се налага.
Арвардан трепереше от негодувание.
— В името на галактиката, престанете да си играете с мен! Въпрос е на живот и смърт.
— Наистина ли? — Офицерът размаха безгрижно малка пръчица. — Бихте могли да поискате от мен аудиенция.
— Добре… Чакам.
— Казах — бихте могли.
— Мога ли да получа аудиенция, лейтенант?
— Само ако се помолите — усмихна се ехидно лейтенантът. — Смирено. Пред момичето.
Арвардан преглътна и отстъпи назад. Пола постави ръка на рамото му.
— Моля те, Бел. Не бива да го ядосваш.
— Бел Арвардан, — поде с пресипнал глас археологът — смирено моли за аудиенция дежурния офицер.
— Е, зависи — рече лейтенант Клауди.
Той пристъпи напред и с бързо, неочаквано движение зашлеви Бел през лицето, без да обръща внимание на превръзката.
Арвардан изпъшка болезнено и с мъка се сдържа да не извика.
— Миналия път това никак не ви хареса — отбеляза лейтенантът. — Сега май нямате нищо против?
Арвардан мълчеше.
— Разрешавам аудиенция — каза офицерът.
Четирима войници обкръжиха Арвардан. Лейтенантът ги поведе.
Шект и Пола бяха сами, ако се изключи спящият Шварц.
— Не го чувам вече, а ти? — попита Шект.
Пола поклати глава.
— Аз също — от известно време. Но, татко, нима мислиш, че ще стори нещо на Бел?
— Едва ли — отвърна бащата. — Не забравяй, че Бел не е като нас. Той е гражданин на Империята и не могат да го подлагат на унижения… Ти го обичаш, нали?
— О, татко. До болка. Глупаво е, зная.
— Разбира се, че е глупаво. — Шект се усмихна горчиво. — Той е благороден човек. Но какво може да направи? Може ли да остане с нас, да живее на нашата планета? Може ли да те отведе у дома? Да представи едно земно момиче на приятелите си? На семейството?
Пола плачеше.
— Зная. Дано всичко да свърши съвсем скоро.
Шект скочи на крака, сякаш последната фраза му бе припомнила нещо.
— Не го чувам… — повтори той.
Говореха за Секретаря. Балкис беше затворен в съседната стая, откъдето продължително време се чуваше доста ясно как крачи гневно напред-назад. Само че от известно време насам стъпките му бяха утихнали.
Нямаше съмнение, че в този съдбовен момент, тялото и умът на Секретаря символизираха и съсредоточаваха в себе си всички онези зли сили на мизерия и разруха, които заплашваха да се развихрят сред звездите. Шект побутна лекичко Шварц.
— Събуди се!
— Какво има? — надигна се Шварц. Не се чувстваше отпочинал. Умората продължаваше да го залива на вълни, струваше му се, че я усеща като болезнени пристъпи.
— Къде е Балкис? — попита трескаво Шект.
— Ох… ей сега. — Шварц се огледа, сетне си спомни, че не с поглед трябваше да търси и лекичко присви очи, в признак на вътрешна концентрация. Протегна своите невидими пипала, търсейки наоколо вече познатото му Докосване.
Когато го откри, отдръпна се внимателно, без да го допира. Въпреки продължителния период на съвместно съжителство, все още изпитваше затруднения от близостта на това болно съзнание.
— На друг етаж е. И говори с някого.
— С кого?
— Присъствието ми е непознато. Чакайте — ще подслушам разговора. Може би Секретарят ще се… да, нарича го полковник.
Шект и Пола се спогледаха.
— Не може да е предателство, нали? — попита Пола. — Искам да кажа, абсурдно е един Имперски офицер да заговорничи със землянин срещу Императора.
— Не зная — поклати глава Шект. — Готов съм да повярвам във всичко.
Лейтенант Клауди се усмихваше. Седеше зад бюрото, заобиколен от четирима войници и поставил пръст на спусъка на своя бластер. Когато говореше, гласът му звучеше авторитетно — както подобаваше на ситуацията.
— Не обичам земляните — каза той. — Никога не съм ги харесвал. Те са утайката на галактиката. Те са болни, суеверни и мързеливи. Глупави дегенерати. Но, в името на звездите, по-голямата част от тях си знаят мястото. Да си призная — мога да ги разбера. Какво са виновни, че са се родили такива. На мястото на императора, обаче, не бих търпян прищевките им — всичките тези проклети обичаи и традиции. Но няма значение. Някой ден ще научим…
— Я стига вече — избухна Арвардан. — Не съм дошъл тук, за да слушам…
— Ще слушате, защото още не съм свършил. Тъкмо се канех да кажа, че само едно нещо не мога да разбера — как може някой да обича тези нещастници. Как е възможно човек — истински човек — да падне толкова низко, че да хареса някоя от жените им. Ето такъв човек не бих могъл да уважавам. Той е дори по-лош от…