Секретарят се опита да каже нещо, но не успя. Устните му се сгърчиха болезнено.
— Но ти не можеш да накараш един човек да управлява самолет — възрази Шект. — Спомни си какви трудности изпита, докато командваше Секретаря да ходи.
— Да, защото беше против волята му. Но от доктор Арвардан научих, че всички сириусци ненавиждат земляните — ето защо потърсих някой, роден в този район и се натъкнах на един — лейтенант Клауди.
— Лейтенант Клауди? — извика изненадано Арвардан.
— Да… А, ти го познаваш. Да, разбирам. Виждам ясно какво си мислиш.
— Предполагам… продължавай, Шварц.
— Та този офицер ненавижда земляните с необяснима сила — дори за мен, човекът проникнал в ума му. Той жадуваше да ги бомбардира. Жадуваше да ги унищожи. Само благодарение на дисциплината не беше се понесъл със самолета над тях, за да изпълни желанието си. Не е трудно да се работи с такъв тип ум. Едно съвсем леко побутване и вече дори дисциплината не е в състояние да го задържи. Съмнявам се, че въобще е забелязал присъствието ми на борда.
— Как намери Сенлу? — прошепна Шект.
— По мое време, — обясни Шварц — имаше един град на име Сен Луис. Разположен бе на мястото, където се съединяваха две реки… Приближихме Сенлу. Беше тъмна нощ, но поне се виждаше сиянието на радиоактивните зони. Доктор Шект веднъж спомена, че Храмът бил разположен върху малък оазис от незаразена почва. Хвърлихме осветителна бомба — пак по мой съвет — и ето, че под нас забелязах петоъгълна сграда. Напълно съвпадаше с изображението, което бях забелязал в ума на Секретаря… Сега вече там има само дупка — поне стотина фута дълбока. Нито помен от сградата. Беше някъде към три сутринта. Така че, нито един вирус не е бил изстрелян към вселената.
От устните на Секретаря се откъсна животински вик — сякаш сред тях се намираше демон. Той се приготви за скок и… се строполи.
По брадичката му се стичаше тънка струйка слюнка.
— Не съм го докоснал — каза тихо Шварц. Сетне се загледа замислено в проснатата на пода човешка фигура. — Върнах се преди шест, но осъзнавах, че ще е най-добре ако изчакам да мине крайният срок. Балкис никога нямаше да си признае. Знаех го, видях го в ума му и това бе единственият начин да го изоблича… и ето го — лежи прекършен.
Най-хубавото предстои
Изминаха тридесет дни от нощта, когато Джоузеф Шварц бе излетял от летището на гарнизона, а ефира бе изпълнен с тревожни сигнали и предупреждения да се върне обратно. Нощта, когато трябваше да бъде унищожена галактиката.
Шварц бе отказал да се върне — докато не унищожи Храма в Сенлу.
И ето че най-сетне бе възнаграден за своя подвиг. В джоба си носеше медала с „Космическия кораб и Слънцето“ — първа степен. Само още двама души в галактиката можеха да се похвалят с подобно постижение — при това посмъртно.
Една малка утеха за бившия шивач.
Никой, естествено, извън официалните среди, не знаеше какво е направил, но това нямаше значение. В някой далечен ден учебниците по история щяха да му отделят необходимото място. Беше тиха нощ и Шварц крачеше по улицата към къщата на доктор Шект. Градът наоколо спеше спокойно, мирни бяха и звездите, греещи над тях. Все още имаше едно-две места на Земята, където фанатиците продължаваха да се бунтуват, но по-голямата част от водачите им вече бяха заловени, а с останалите можеха да се справят и честните жители на планетата.
Първите неимоверни по размери конвои с незаразена почва вече бяха потеглили насам. Ениус разбира се бе успял да издейства разрешение жителите на Земята да се преместят на друга планета, но сега никой не искаше да чуе за това. Земните жители не се нуждаеха от благотворителност. Те искаха сами да възстановят планетата си. Искаха да построят отново дома на своите бащи, люлката на човечеството. Искаха да го издигнат със собствените си ръце, да вдигнат замърсената почва и да я заменят с чиста и плодородна земя, да се радват на свежа зеленина и да превърнат пустините в градини.
Това бе неимоверно тежка задача, вероятно щеше да отнеме цяло едно столетие — но какво от това? Галактиката бе готова да им помогне с машини, готова бе да им изпраща храна, да ги снабдява с пречистена почва. Това щеше да е капка в морето на огромните й ресурси — и въпреки това усилията щяха да бъдат възнаградени.